Д-р Борисова, Вие се занимавате с възраждане, изучаване и преподаване на български фолклор. Как и кога се появиха интересите Ви в тази област?

Колкото и клиширано да звучи - откакто се помня, все пея. В моето семейство баба ми пее и от малко дете съм приспивана с песен или приказка. От мъничка съм влюбена във фолклора и в народната песен. Според мен те носят много силно послание. За съжаление в наши дни майките и бабите вече нямат време за приказки и песни, което е пагубно за децата.

Защо е важно да познаваме корените си и да предаваме това познание на идните поколения?

Необходимо е да пазим това познание, защото устното предаване на фолклора към наши дни е кът. Тоест, вече преподавателят се явява в ролята на “баба” или “майка”. Мисията на педагога в наши дни е мисия-идеал. Тя е многопластова - педагогът трябва да бъде гъвкав: от една страна да бъде нотно грамотен, от друга страна да носи лично послание. Да може да пее е задължително! Независимо дали е предучилищен или начален педагог, дали преподава в обикновено начално, средно или прогимназиално училище - педагозите трябва да могат да пеят.

Моята мисия е такава - да уча преподавателите да пеят, да се отпускат. Много от студентите казват: “Аз не мога да пея”, което не е вярно - просто не са се опитвали. Бебетата се раждат пеейки - техният повик към света се изразява чрез гласа. Така че много близко до човешкото начало и същност е пеенето. Мисля, че всеки един човек може да пее, стига да си повярва и да го желае от сърце. И в народния хор “Лазара”, който преди повече от година създадохме, голяма част от певиците са непрофесионалисти.

Музиката ли е най-прекият път към нашите предци и техния завет?

До голяма степен нашите предци са предавали историите от техния живот чрез песните. Било то разочарования от любов, било то мързелива снаха, било то неверен съпруг, било то - при хайдушкия епос - избягал юнака в гората, пък либето му го чакало...така или иначе тези послания се пренасят основно чрез песните. С всяка песен народът е разказвал история от живота си. Затова се казва “народно творчество”, защото е сътворено от народа - това е историята на живота, на бита му.

Разбира се, танцовото изкуство и инструменталното изкуство също носят послания, но според мен песента е тази, която чрез мелодията разказва за корена, а чрез текста разказва за историята. В народната песен има много жив корен - код, който чрез нея възкръсва като феникс.

Каква е разликата между автентичната народна песен и академичната народна песен?

Нека да направим разлика между автентичното народно пеене и академичното народно пеене. Академичната песен вече е излязла от контекста на автентичното начало - на седянката, на синкретизма. Знаем всички синкретично единство какво означава - музика, песен и танц в едно. Всяка една песен носи специфичен код, който - според мен - отнет от контекста на обреда, се губи в определен смисъл. Защото вече самото изпълнение не е естествено. Качена автентичната народна песен на сцена, тя вече не е автентична. Но пък, ако и това не се прави, тя тотално ще се изгуби. Така че нашата мисия е 50 на 50. Ако тя не е част от нашия живот, ние не можем на 100% да я възстановим, но можем да я запазим и да я предаваме. Защото ако ние сме тези, които са по-близо до миналото, до автентичното, нашите внуци и пра-пра внуци няма да са дори и на това времево разстояние от него.

Хубаво е, че се правят събори, фестивали и т.н., обаче това се прави за 2 дни и всеки се прибира отново в естествената си среда. Затова е обучението. След последното ни пътуване в Родопите в град Неделино и селата Драгиново и Дорково, които посетихме с народния хор и с всички студенти от специалност “Педагогика на обучението по музика”, видяхме колко ценно и важно е да бъдеш на терен. Съвсем по друг начин стоят нещата на място. Затова трябва да се ходи при последните живи наследници на автентичната традиция и да се извлече максимумът от тях и той да се предаде на тези, които искат да го научат.

Как си обяснявате нарастващия интерес към фолклора в наши дни?

Много тъжна е действителността в момента в целия свят. Всеки се е вкопчил в меркантилното, в скъпото, лъскавото, в чуждото - чуждопоклонничеството е на дневен ред. Много хора, които са изгубили духовността, я търсят точно в изконното, в родното - което в крайна сметка е укрепило и запазило нашата нация дори и по време на робството. Имаше много голямо изоставане от гледна точна на търсенията към фолклора в края на 80-те до края на 90-те. В началото на новия век започна своеобразно възраждане на фолклора, което в наши дни вече се усеща много силно.

Какво послание бихте искали да предадете чрез концерта “Гласът на душата - Част 1”?

Това е послание, което се надявам да отвори душите на хората за гласовете, които всички ние носим в себе си. Гласът е този, който издава усещанията на душата за целия обкръжаващ свят. Гласът е най-съвършеният инструмент. Още в миналото са славели Бог чрез гласовете си и са считали, че така се доближават най-близо до Него. Затова концертът ни ще бъде акапела, без инструменти. Специален концерт. Това ще бъде “Гласът на душата - Част 1”, което значи, че ще има и 2-ра, 3-та, 4-та част… България е фолклорна  съкровищница, чието послание не може да бъде споделено в един концерт.

В днешното натоварено ежедневие, наситено с най-различни шумове, как да разпознаем гласа на душата? Как звучи той?

Гласът на душата звучи в песента, която ражда сълзи в очите.

Можете да споделите с приятели!