Горан Стефанов е родом от Ямбол но родът му произхожда село Жеравна. Завършил е Етнология и Теология, специализирал е Културен туризъм. Свири на кавал, гайда, китара и… двоянка – инструмент, характерен за Северна България и за Шоплука. Започва да свири на кавал още като студент по богословие във Великотърновския университет, а това умение му е предадено от дядо му. Пак от дядо си и е наследил и една необикновена история, която се предава в рода по мъжка линия: историята за един далечен прадядо, който бил змейски син.

Като млад бил необикновено силен. Веднъж пресякъл пътя на група турци в Балкана и те се разгневили. Оказало се, че един от тях е султанският пехливанин. Нападнал го, но когато усетил силата на българина разбрал, че ще падне. Тогава турчина си послужил с хитрост, защото не може султански пехливанин да бъде победен от обикновен селянин. Пехливанина хванал шепа пясък и му я хвърлил в очите. Дядото толкова се ядосал, че слепешката успял да хване пехливанина само за единия крачол на потурите, но това му било достатъчно. Вдигнал го във въздуха, така както го държал само с една ръка за крачола, завъртял го три пъти във въздуха над главата си и го ударил в земята. Турския пехливанин издъхнал на място. Другите турци като видели първо избягали, но щом се оказали на безопасно място се заканили да убият българина. Забили даулите за да се събeрат башибозуците и да направят хайка за да хванат прадядото. Той пък побягнал към дома си. Щом се прибрал у дома, майка му го посъветвала тозчас да бяга надалеч. Дала му една златна чаша и му споделила една добре пазена семейна тайна: Когато била млада булка, дълго не можела да зачене. Тогава обаче се явил змей и я отвлякъл в планината, където живели като мъж и жена три години. После тя се върнала обратно в селото заедно със своето змейско дете – въпросният прадядо. Змеят му бил оставил наследство – златната чаша, която майката скътала на тайно място. Взел дядото чашата и избягал от дома. Стигнал в Жеравна и се хванал ратай при един кехая. Влюбил се в дъщеря му, но чорбаджията не искал да му я даде, понеже бил беден. Поставил му условие: ако постои къща за една неделя, ще се ожени за любимата си. Змейският син продал златната чаша, купил земя и строителни материали и какъвто бил силен и юначен, успял да построи къщата в уречения срок. Оженила се за щерката на кехаята и така поставил началото на Горановият род... Горан или Горо както го наричат приятелите му е автор на дисертация на тема „Сакрална география на Странджа“ и е специалист - екскрурзовод за Странджа, Сакар и Котелския Балкан. От сакрални места или както все по често се наричат високоенергийните места у нас започва да се интересува след като през 2006 -та г. посетил с приятели манастира „Света Троица” в Сакар планина, точно в нощта срещу храмовия му празник. Там посвирили и попяли както повелява традицията, и преспали на поляната пред манастира заедно с още много богомолци. Тогава получил съновидение - дар, че е там на точния ден и на точното място и това Богородица му го казала. След това се качили до т. нар. Каракоьова дупка, за която знаел, че не е просто природно творение, а скална църква. Там усетил онова особено чувство, което по-късно имал и в пещерата на Св. Марина край село Сливарово в Странджа. Това усещане запалило младият човек за изследователска работа свързана със сакралните места. От 2010 г. е нестинар.


Г-н Стефанов, нестинарството призвание ли е и кога за първи път влязохте в огъня?
Днес с нестинарския обред много се спекулира. Като започнем от това да се предлага като атракция по ресторантите, преминем през практиките за ходене по огън с цел развитие на личностни качества и стигнем до абсолютни мистификации свързани с различни нехристиянски и парахристиянски култове. Според мен трябва да се внася яснота относно същността на един от малкото останали живи и функциониращи фолклорни обреди. Призванието е отправено към всички нас като българи, а то е именно да запазим и съхраним в този вид нестинарската обредност, без да изопачаваме нейната същност. И колкото повече хора са наясно със смисъла и функцията на обредността, толкова по голяма е вероятността да се намери решение на част от проблемите които маркирах.

Сега пред Selo.BG ще разкажа моята лична история която ме свърза с нестинарския обред. Случи се през 2010 година. Бях заедно със снимачен екип, който правеше филм за Странджа. В лентата беше включена и темата за нестинарския празник в село Българи и на 3 юни сутринта пристигнахме в селото, за да направим последния епизод. Постоянно бях около камерата, за да давам разяснения относно ритуалите, които се извършваха. По едно време влязох в конака – това е сакрална постройка, където нестинарите се подготвят. Там се случват някои от обредите преди ритуала, там стоят и нестинарските икони. Журналистите интервюираха нисичка женица с народна носия. Тя с тънък и тих гласец обясняваше пред камерата как цял живот е правела добро: - „Аз винаги добро съм правила на хората, никога услуга не съм отказвала на никой!” – достигна до ушите ми. И така, както говореше спокойно на микрофона, жената се изправи, обърна гръб на камерата, приближи се към мен и аз видях как изражението й се промени. Очите й се отвориха широко, устните и промениха формата си и сякаш цялото й лице се смени с друго. Заговори ми с плътен и груб женски глас, напълно различен от онзи, с който само преди секунда разговаряше. – „Тази вечер ти ще играеш в огъня!” – ми каза тя. Аз не можех да сваля поглед от нея. Бях стъписан. Насилих се и отговорих: - Ами ако св. св. Константин и Елена са казали, ще играя. А тя сякаш не чу отговора ми и продължи : - „Не ми ли вярваш!? Ела при мен на огъня да те прекадя и ще влезеш да играеш вътре!” Попитах я коя е и тя ми отвърна, че е баба Злата. След това рязко се обърна и излезе от конака. След малко излязох и тръгнах да я търся. Чудех се откъде може да знае за мен, че ще стана нестинар. Видях, че говори с някакви хора, отидох при нея и я заговорих: „Абе, бабо Злато, ти откъде знаеш, че ще вляза в огъня?”. Когато се обърна към мен, изглеждаше по съвсем различен начин – очите й различни, гласът различен, лицето променено и ме погледна с такова учудване сякаш ме виждаше за първи път. Каза с тих и тънък глас: - „Аз не съм Злата, казвам се Веска и съм от село Бродилово.” Нямах съмнение, че това е същата жена. Реших, че някой си прави шега с мен или се побърквам. Бях много учуден защо ми беше казала друго име преди малко, но не задавах повече въпроси. Не мина много време и отново влязох в конака и разсъждавах над случката, когато тази жена отново влезе и отново с абсолютно същият променен глас и физиономия ми казва – „Ти ще дойдеш при мен да те прекадя и тогава ще влезеш да играеш в огъня”. После вече отидох при снимачния екип с камерата и реших, че ще се скрия покрай тях и никой няма да ме види. Беше шумно, оживено, имаше и други екипи с камери. По едно време дойдоха гайдите и тъпаните и започнаха нестинарските игри в огъня. Не знам как, но тази жена успя да ме открие сред множеството от хора. Хвана ме за ръката с такава сила, че не можех да й се противопоставя. Каза ми събувай си обувките и тръгвай след мен до иконите, да те прекадя и да влизаш. Заведе ме на иконите, прекади ме, взе едната икона, даде ми я в ръцете и ме подхвана под ръка. Започна да танцува с мен около самия огън. Каза ми – „Гледай сега свети Костадин къде ще ти отвори пътя. Много се притесних, но в един момент усетих, че всичко ми премина, сякаш не бях там и тя буквално ме пусна при жаравата и докато преминавам, тя ме чакаше от другата страна и така няколко пъти минах. После отидохме в конака и седнахме заедно на трапезата, а тя ми каза, че на всеки 3 юни трябва да съм там. Буквално ме закле. И от тогава гледам да съм там.
По-късно разбрах, че последната потомствена нестинарка, баба Злата Даскалова, умира през 1970 г. Тя е била и главната нестинарка на село Българи. Старите хора в селото разказват, че някога палели огън от 12 волски коли дърва и ставала неописуема горещина. Когато наближавал моментът баба Злата да влиза в огъня, земята се тресяла. Нестинарите в момент на екстаза, или както те се изразяват „когато ги прихваща”, придобиват различни дарби. Някои от тях могат да предсказват бъдещето и пророкуват, други да лекуват различни болести. Има случаи, в които разговарят с хора, които вече са напуснали този свят.

Как си обяснявате тази случка с мъртвата баба Злата, която ви е призовала?
Дълго време не можех да си го обясня. Отговорът дойде след около 10 години, когато посетих нестинарския събор в Гърция. Бях в едно от петте нестинарски села, Мавролевки, в Западна Гърция. Зададох им въпрос на английски какво правят с нестинарите, когато умрат, дали имат специален ритуал, обаче или аз грешно съм задал въпроса или те грешно са ме разбрали, та ми отговориха – „Не ги възприемаме като умрели. Те на всеки панагир са с нас и общуват с нас!” Тогава разбрах какво точно се е случило. Започнах да си задавам въпросите - дали в действително напускаме този свят след смъртта си? Възможно ли е душите да остават тук, а просто ние да не ги виждаме? Вероятно това е смисълът на думите на великите пророци, на Иисус Христос, Орфей , Залмоксис и на всички останали – че няма смърт и че никой от нас няма да умре.

Какво е характерно за такта 8/16, с който влизате да танцувате в жаравата?
Най-характерното за този такт е, че той е такт - инициация. С него човек преминава от обикновен социален статус в сакрален статус. Това е така нареченият буенек. Има три буенека в българския фолклор – това са нестинарският, коледарският и лазарският. И трите се основават върху един й същ такт и ритъм, с различна мелодична структура, която свири гайдата. И трите буенека имат еднаква семантика - инициация.

„Прихванати” от Бога ли сте, какво е „прихващането”?
„Прихватане” или „прихващане” е фолклорен термин за особено състояние на човек или по точно нестинар. Самото състояние на „прихващането” се изразява с промяна на цялата психосоматика на човека. Лично за мен това е момент, в който съм толкова отдаден на самия ритуал, че почти нищо не си спомням. Всичко ми е кръг от музика и светлина, всичко се завихря и след това почти нищо не помня. Казват, че сме прихванати от светеца, който ни дава сила, за да се случи всичко.

Усещал ли сте закрилата на някои от светците, чиито икони носите в ръце?
Да, постоянно усещам тяхната закрила. Първите пъти, когато се участва в ритуала и се играе в жаравата са много силни, като в транс. Виждал съм нестинари, които буквално изпадат в необуздан плач, те плачат, но не плачат от мъка, а като че ли от радост. И не знаят защо плачат, просто им текат сълзите и едновременно хем плачат, хем се усмихват. То е като пречистване.

Как се промени животът ви след като станахте нестинар?
Усещам вътрешна промяна в мен самия. Чувствам се доста по-смирен. Това е истински житейски прелом. Постепенно започват да ти се случват разни неща, да сънуваш сънища, да получаваш знаци...

Какво ви се разкри?
Това се случва на много нестинари, но не говорим открито за тези неща. Имало е пророчески сънища, но мисля че не е уместно да разкривам всичко… Информацията се дава само на онези, който имат нужда от нея.

Сигурно знаете интересни истории за старите нестинари в Странджа..?
Множество са историите и са обвити в много мистицизъм. Такава е историята на баба Керка от село Ново Паничарево – много известна нестинарка и лечителка. Наричали са я странджанската пророчица. Тя е поддържала силни връзки с Бялото братство и много хора от братството са се съветвали с нея и са търсили нейната помощ и съвети. През 1939 тя е посетена от екип немски изследователи, които правят научна публикация, свързана с нестинарската обредност в село Ново Паничарево. Интересно е, че авторът на статията употребява думата „светица”, когато става въпрос за баба Керка. Преди да започне да пророкува и лекува с баба Керка се случва нещо странно. Дъщеря и, баба Костадинка, ми разказа, че си спомня как майка и легнала много тежко болна. В последните четиридесет дни състоянието толкова и се влошило, че лежала като мъртва. Всяка сутрин и вечер нейният баща и съпруг на Керка поставял в близост до устните и носът и огледало за да провери дали диша. Само лекото запотяване на стъклото показвало, че Керка е още жива. След четиридесет дни тя се събудила и съвзела. Разказала, че била при Богородица и Тя и разкрила всички тайни за онзи и този свят. Така баба Керка получила пророческия и лечителски дар. Започнала да практикува нестинарство и дори от време на време ходила до съседното село Българи за да играе с тамошните нестинарки. Тя построила параклис посветен на Свети Костадин, който стои и до днес в село Ново Паничарево и се преместила да живее в него. Там приемала многобройните се посетители, предсказвала им и ги е лекувала. Разказват, че когато много остаряла, започнала да губи способността си да пророкува и на смъртния й одър силата й се вдига от нея и отишла при баба Ванга. Преди години, нейни близки правеха сутрин на втори юни шествие с кадилница обредни хлябове и икона до гроба баба Керка. Когато се връщаха от гробищата отваряха широко вратите на параклиса и не влизаха, а стояха отпред и чакаха да се появи пеперудка или някаква мушица в самия параклис. И наистина такава се появяваше и започваше да кръжи пред вратите над главите на хората. Тогава казваха, че баба Керка е дошла и панагира може да започне. Влизаха в параклиса и запалваха свещите и кандилата. Записал съм предание и за един от най-старите епитропи дядо Костадин. Епитропът е този, който координира нестинарската обредност, той отговаря за конака, за аязмите и за извършването на всички нестинарски ритуали по правилния начин. За него разказват, че в определени дни, в които отивал на аязмото на Свети Костадин, са го виждали да се издига над земята, да левитира. Преди това е изпадал в религиозен танц и е започвал да въхка.

Какво е въхкането, то променя ли дишането?
-Въхкането е характерно за нестинарите, когато изпадат в транс. Това е специфичен вид глосолалия, и може да се конкретизира като екстазна - сакрална реч. Глосолалията е термин характерен за евангелските църкви, където по време на молитва или литургия участниците започват да говорят на така наречените „ангелски” езици. Този термин е еклектичен спрямо нестинарската обредност, но условно бих го употребил в контекста, защото според мен подобна сакрално - екстазна реч е и въхкането. Нестинарите започват да възклицават „въх”, „въх”, „въх” и съскат като змии. Нещо повече, наблюдаващите казват, че телата им изстиват по време на ритуала. Дори местните хора сравняват това изстиване със студените тела на змиите. Изследователи на нестинарската обредност изказват хипотезата, че древните тракийски жреци по време на ритуалите си също са въхкали. Самото възклицание или въхкане е реликт останал от древните обреди, и е отобраз от някогашното призоваване на един архаичен Бог - Вакхус, а съскането характеризира неговото присъствие на ритуала.

Парили ли сте се някога, когато влизате в жаравата?
Тук трябва да отворя една скоба и да кажа, че нестинарството днес се свързва единствено с играта в огъня, което е много неправилно. Дори някои хора смятат, че след като веднъж или два пшъти са преминали през жаравата вече са нестинари. Това съвсем не е така. От друга страна самите нестинари възприемат като светотатство и оскверняване на ритуала, когато някой външен реши, че трябва да влезе в огъня по време или след танца. Нестинарството е сложна система от обреди които се извършват с много вяра. Играта в нестинарския огън не е за здраве или доказване на възможности, а влизането в жаравата не носи нищо положително на хора чужди на обредността. Без съмнение, танца в огъня е най - атрактивния момент от ритуала, но той въобще не е задължителен. Много често ние правим нашите обреди без да палим огън. Дори си мисля, че ако тези вмешателства продължават по време на големите нестинарски празници - панагири, ще престанем да палим огън на известните и познати на всички места и ще започнем да го правим тайно. Та отговорът на вашият въпрос е да, случвало се е, но това не е най-важното. По-важното е, че когато се опариш и излезеш от огъня, по краката ти няма никакви следи. Това се случва в някои от моментите, когато концентрацията като че ли се изгубва или прихващането преминава. Тогава наистина усещам огромната температура от огъня, а тя е над 600 градуса. По краката наистина нямам никакви следи от изгаряне, но това е знак, че трябва да спра да играя.

Защо Странджа е най-мистичната планина, кои са най-силно енергийните места в нея?
Странджа е пълна със сакрални места, които могат да се окачествят като силно енергийни. Това е едно много специално място – изпадаш в безвремие, в което времето тече по особен начин. Сякаш няма минало, настояще и бъдеще. Миналото е живо – то е пред теб, но всичко е събрано в един безкрайно разтегнат миг, в който усещането за време изчезва, губи се. Геологията на този регион показва, че Странджа е една от най-старите планини на Балканския полуостров. Различни вулканични дейности дооформят релефа на планината, като правят скалите силно карбонатно набогатени, а знаем, че в периода на горна Юра и долен Триас от същите тектонични процеси са се образували Странджа и Хималаите. Приликите не свършват до тук! Много светилища, християнски и предхристиянски храмове са със същата гъстота, както в Тибет. Около всяко от странджанските села има от 5 до 15 параклисчета, които образуват нещо като защитен пояс около населените места. Поддържат се от хората в селото, колкото и малко да са те вече днес. Култовете към параклисите, посветени на светци, са още живи. Самите хора са сигурни, че параклисите ги пазят. Местата, на които са направени често са просънувани – и глас и образ на светец им казва и показва, къде да копаят и да направят параклис. След такива сънища хората престояват на указаното място, спят там и ако намерят древен артефакт, го вграждат в параклиса.

Има различни места, на които си заслужава човек да отиде – задължително трябва да се посетят „Тракийските” мегалитни светилища около Долно Ябълково и Приморско, както и параклисите на света Богородица край село Заберново, пещерите оброчища и светилища на Света Марина и Света Богородица. В това число и параклисите на „Св. Петка” – легендите за нея разказва, че Света Петка минавала от тук. Сядала на различни места почивала и се молела на Господ тук да й даде вода и той й дал. От земята избликвала вода. Запазени са й до днес изворчетата - аязми, от които тя е пила вода.

Това са лековити места, нали?
Точно така. Почитат се в дните на самите светци. Света Богородица на различни места в Странджа се почита или на 15 август, или по стар стил на 28 август. Параклиси на Света Богородица има много, но най - известните се намират край село Бордилово, с. Българи, с. Заберново и край село Младежко, където се събират множество хора. Палят се свещи, хората се мият с водата, която извира в близост. Вярва се че така се пречистват и се лекуват болести. За изворите в близост до село Младежко се смята, че водата им е лековита през целия месец август и в нея се правят ритуални къпания.

Знаете ли истории за чудеса, изцеления случили се по тези места?
Страшно много истории за чудеса има. Разказват, че се случват се и до ден днешен. Така например за светилището Индипасха се разказва за едно тежко болно дете. Родителите му вдигнали ръце, защото всички лекари казали, че е неизлечимо болно. Завели го при баба Ванга, а тя им казала – „Абе, какво ми го водите на мен това дете, то лечебното място е при вас! Отидете на Индипасха, направете ритуала, който се прави там, знаете си го и детето ще се оправи!”. Така и станало, направили ритуала на Индипасха и детето им оздравяло.

Какъв е този ритуал?
Аз лично съм го записал от старите хора. Отива се сутрин рано по изгрев слънце на аязмото и човек се съблича гол, измива се с водата, а дрехите си оставя под някой камък и го затрупват отгоре с други камъни. Обличат си чисто нов кат дрехи, взима се малка бутилка вода и без да се обръща назад човек се изкачва нагоре по склона. Това е ритуалът за очистване от болести. След това 40 дни се пие от тази вода, всяка сутрин, на гладно по три глътки. Днес дрехите ги закачат по висящата растителност около извора, въпреки, че някой е поставил указателна табела да не се прави това. Закачването на дреха е привнесена и чужда за Странджа традиция. Местните помнят в миналото как се е закачвало само конче от дрехата.

Много интересен случай ми разказаха за аязмото наречено Спасовото кладенче край село Мамарчево, находящо се в най – западната част на Странджа. Преди няколко години семейство от Англия си купили къща в селото. Били около 40 годишни бездетни. Оплакали се, че ходили къде ли не – в Израел да им правят инвитро и пръснали много пари, за да се сдобият с дете, но резултат нямало. Местните като разбрали каква е работата им казали: „Ама що не казвате, ей сега ще ви оправим!”. Закарали ги срещу Спасовден на Спасовото кладенче и им казали, че трябва да пренощуват тук. Сутринта да се съблекат голи и да се измият с водата, да си вземат от нея и 40 дни да пият от нея на гладно. Обаче вечерта им казали да свършат работата там на мястото. Изпълнили всичко англичаните и на следващото лято, когато дошли отново в България жената била с детенце на ръце. Казала, че го кръстила Марчевче на село Мамарчево, защото тук е заченала.

За пещерата Света Марина край село Сливарово, също има истории за зачеване и излекуване. Край параклиса „Св. Илия” на село Стефан Караджово аз лично преди около десет години заварих един англичанин, който каза, че всяка година в дните около празника на Свети Илия идва там. Спи в каравана и се къпе във водата. Човекът е бил много болен от тежка форма на псориазис и никой и нищо не му помагало. Разказа ми, че се срещнал с някакъв голям и известенв неговата държава лечител – екстрасенс. Той му е посочил на картата на света това място и му е казал, че тук ще се излекува. Заръчал му да се къпе там сутрин по изгрев слънце през втората половина на юли месец. Това са дните около Елинден. И така той идвал 7 години подред и 7 дни всяка сутрин се къпал в близкия вир до параклиса. Показа ми стари свои снимки, на които се виждаше, че е тежко болен, не приличаше на човек. От болестта му вече нямаше следи. Често ходя на това място но от 7-8 години вече не го виждам, явно се е излекувал.

Светилище на Свети Илия е много древно. Съществува хипотеза, че е построено върху античен нимфеон. Неслучайно именно на този връх - Свети Илия се събират през 1806 година Кара Кольо, Никола Узуна, Вълко Бинбелов, Вълчан войвода и Добри Кючук байрактар и решават да вдигнат Странджанската буна като призовават на своя страна свети Илия. Абсолютно същата е ситуацията с въстаниците на около 50 километра от този връх, близо до село Стоилово, където отново на връх Свети Илия, само, че почти сто години по късно хвърлят първата бомба и обявяват началото на Преображенското въстание. Там пък се намира античен некропол. Тук може да се постави въпроса за една много интересна част от култа към Свети Илия и по специално за неговото място в освободителните борби на Странджанското население. Но ще оставя този въпрос отворен за сега.

© 2019 Село.БГ - Selo.BG