Търсене

Лили Димкова: Баща ми Петър Димков се беше научил да владее времето

07.01.2020 г.
2500
„Истински живее оня, който не живее за себе си. Научи се да се самонаблюдаваш и да се самоконтролираш. Всичко излишно е нездравословно. Смехът е най-добрият десерт на масата и най-здравословната храна за човека. Бездействието уморява повече и от най-усилния труд. Радостният не боледува. Добротата е драгоценно здраве. Живей според възможностите си, за да не се отравяш сам”, съветва легендарният български лечител Петър Димков. На 19 декември се навършиха 133 години от рождението на народния лечител, който ни завеща своите дълбоки познания, с лъчезарен оптимизъм, тихо, неизразимо и без поучения, само чрез начина си на живот.

Когато е бил на тринадесет години, родителите на Димков го изпратили в Русия, в Санкт Петербург, в кадетски корпус. Там той завършва висше военно училище. По време на ученето си успоредно е посещавал и лекции по медицина в Медицинския университет. Интересувал се е също от хомеопатия, посещавал е лекции, беседи по Тибетска медицина. Там е намерил и първите книги за ирисова диагностика на доктор Пекчели, която много го е заинтересувала и става след това негов начин за диагностициране. Запознал се е и с книгата на М. Платен за природосъобразен живот и лекуване, която става негова настолна книга. Запленен е и от трудовете на Толстой, от неговите възгледи, които приема изцяло и ги следва. След завръщането си от Русия през 1909 г., той участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.

През 1936 г., вече полковник, е преведен в запаса. Това му дава възможност да се отдаде на друго значимо обществено дело - билколечението и народната медицина. За този период дъщеря му Лили Димкова споделя: „Когато ни разказваше спомените си от войните, с възхищение говореше за храбростта на войниците и се възмущаваше от висшестоящите чиновници, които със своята корумпираност са донесли страдания на нашата войска. Разправяше случай как в един момент войниците му се оказали боси, защото ботушите им, вместо с подметки от гьон, били с някакъв картон. Друг път, преди началото на решаваща и тежка битка, войниците му докладвали, че куршумите, които са им дадени, са халосни.” Тогава Димков издал заповед незабавно да се изтеглят. Споделял с дъщеря си, че никога не е стрелял по човек. Винаги е стрелял във въздуха. „Знам един случай, когато е бил пленен и е бил пред разстрел. Водещият разстрела го попитал за последното му желание. Той поискал да му разреши да се помоли. След края на молитвата офицерът го освободил, казвайки му „Бягай!” В раницата си Димков винаги носел Библията и често я четял. Библията винаги стояла на бюрото му. Сутрин, събуждайки се, благодарял на Бога за новия ден, който му подарява и възможността да му служи.
Раняван е осем пъти, някои от тях много тежко. Веднъж изпаднал в безсъзнание и войниците му помислили, че е убит, но обичта им към него, техния командир, била толкова голяма, че решили да не оставят тялото му на врага. Четирима от войниците му с едно платнище пропълзели до него, сложили го на платнището и пак с лазене се промъкнали обратно. Оказало се, че той всъщност е бил жив и така са успели да го спасят. При друг случай куршум щял да го улучи право в сърцето, ако не е била една метална иконка на Света Богородица, която неговата майка му дала, благославяйки го, когато го изпращала на войната. Той я носел винаги в левия джоб на куртката си. Куршумът улучил иконата, рикоширал в нея, което спасило Димков.

„По време на войната и облеклото беше голям проблем. Нямаше платове, нямаше дрехи. Мама преправяше от едно дете на друго, каквото имахме и така се справяхме. Спомням си, че татко имаше едно плетено вълнено бяло шалче. Веднъж му казах: „Татенце, дай ми шалчето си.” Той спокойно и естествено взе шалчето, подаде ми го и каза „Вземи го.” Изтръпнах - знаех, че това е единственото му шалче. „О, не, не, татко, аз просто така го казах, извинявай. Не го искам.” След това много пъти съм си мислила с каква лекота той даваше всичко”, спомня си художничката.

Едни от най-ценните съвети на Димков са свързани с дишането. Казвал, че в основата на здравето е дълбокото дишане, прилагано три пъти на ден по 15-20 упражнения. Те регулират душевните движения, укрепват волята, създават ясен ум, весел дух и съдействат за хармоничното развитие на тялото и ума. С разумно, правилно дишане, човек може да измени и съдбата си, казвал лечителят. Нервността и нетърпеливостта могат да се премахнат със специални дихателни упражнения, с които се внася повече магнетизъм в организма. Дълбоките и бавни вдишвания и издишвания, повторени няколко пъти през деня, увеличават количеството на червените кръвни телца, ускоряват храносмилането, повишават настроението, създават бистър ум.

Слънчевият човек, както го наричали, често четял от Евангелието и от книгата „Свещените думи на Учителя”. Ето думите и напътствията на Димков: „Как трябва да се ползва от чадото Божие тази свещена книга? След сутрешната молитва, в която обезателно влиза прочитането на една глава от Евангелието, вземете в ръцете си тази книга с кратката формула „Учителю, ръководи ме в този момент и ми посочи със святата си десница, кои слова от тази книга са необходими за душата ми, за да ми послужат за ръководство в тези съдбоносни за мен дни”. Подир това, с двете ръце едновременно отваряте книгата и прочитате написаното (пасажа), на който сочи показалеца ви и внимателно се изчитат и двете страници и се размишлява върху тях”. После Димков прочитал текст от „Завета на цветните лъчи на светлината” и се обливал мислено с цветните лъчи на светлината, определени за съответния ден, след това започвало ежедневието му.
„Мама готвеше прекрасно, от нея има издадена през 1936 г. „Нова вегетарианска готварска книга – за любители на безкръвното и безотровно хранене – 1110 рецепти с много практични съвети”, спомня си Лили Димкова. „У нас винаги сядахме на масата за обяд всички заедно и никога обедът не започваше без молитва. Това продължи и през цялото комунистическо време, когато атеизмът беше властващ и молитвите бяха забранени. На обед почти винаги имахме някой гост от дошлите на преглед. След обяда татко винаги лягаше за около 45 минути да си почине. Той лягаше по гръб в йогийската поза с леко разтворени крака, ръцете малко настрани от тялото, с длани надолу. Правеше пълно отпускане на мускулите и моментално заспиваше. Винаги покриваше очите си с кърпа, като предпочиташе да бъде синя или зелена – тези цветове успокояват очите. Също така нощната лампа винаги беше със синя или зелена крушка. След почивката започваха прегледите. Той преглеждаше не по-малко от тридесет души на ден. Наблюдавала съм го след прегледите: излизаше от стаята страшно уморен, лицето му беше прежълтяло, като изцеден. Отиваше в банята, пускаше хладка вода от чешмата да тече върху главата му. Така оставаше известно време. След това се избърсваше и се връщаше в стаята, затваряше се. Ние знаехме, не го безпокояхме. Така оставаше около половин час, в който се молеше и медитираше. После излизаше напълно освежен, бузите му порозовели, пълен с енергия. Много пъти, когато му напомняхме, че се преуморява, казваше: Аз давам една конска сила, а отгоре ми дават десет.” И това наистина беше така. Винаги когато го питаха как е, той отговаряше: „Слава Богу по-добре, отколкото заслужавам.”

„Татко се беше научил да владее времето. И каквото и да правеше, каквото и да беше напрежението около него, съумяваше да запази спокойствие и да остане лице в лице с Господа в мълчание или с думи. Усещах как татко живее в Божието присъствие, а то се постига със словесно мълчание, с тишина на чувствата, с безмълвие на мисълта, с покой на тялото. Той беше овладял възможността да изключва напрежението. А това му даваше възможност да се вслушва в тишината и да пребъде в абсолютния покой. Той ми е говорил за оживялата взаимовръзка с Бога по време на молитва и тогава казваше: „Осветява се”, т.е. казвайки молитвата, истинска светлина светва, която виждаме и с физическите си очи. Първото, на което ме научи, бе, че Бог е вътре в нас и няма пречки за постигане на връзката с него. Името, което човек получава при кръщението, свързва човека с Бога. Затова, започвайки прегледа на пациенти, татко питаше за малкото му име”, разказва Лили Димкова.

Художничката си спомня, че като 7-8-годишна чула родителите си да разговарят: „Татко каза на мама с много особен глас „Мими, знаеш ли, откри ми се. Ръководителят ми е Лев Толстой.” Вдигнах глава нагоре и погледнах лицето му, беше особено, светло, възторжено. Разказвала съм някои от тези спомени на Блага Димитрова. Тя искаше да напише роман за татко. Но така и не стана, просто не успях да го направя, да запиша всичко и да й го дам.”

Скърбите и радостите идват при нас периодически по закона на ритъма в човека. Когато сме обзети от неразположения, скърби, тежки моменти, ние можем абсолютно да излезем от тях чрез молитва, вдигайки нашето съзнание на по-високо ниво, казвал Димков. Той знаел, че чрез молитвата се снемат висши енергии от божествения свят и в човека се развива ново отношение към другите – на нежност, на любов. Той винаги я проявявал към всички. Това се отразявало и върху чертите на лицето му – „То ставаше все по-одухотворено, все по-светло и накрая на живота му просто лицето му светеше”, казва дъщеря му.

Учителя Петър Дънов казва, че когато си заминава една душа, която самоотвержено е работила за Бога цял живот, служейки на хората, в невидимия свят настава празник и там я посрещат с огромна радост. Според дъщерята на лечителя, точно това се случва с баща й. На 3 октомври 1981 г., той се качва на Витоша, на “Копитото” сред любимата си природа, където снимат филм за него. Хората от екипа разказват, че бил все така остроумен, усмихнат и непрекъснато се шегувал. Прибрал се както винаги от планината - зареден с нова енергия. Разказал на близките си как е прекарал деня, вечерял, отишъл в банята, после подредил бюрото си така, че на сутринта да започне работата си веднага. На сутринта, като се събудила, жена му първо усетила, после видяла, че е починал. Лежал по гръб, в обичайната поза за почивка, лицето му спокойно, отпуснато, чисто. Часовникът на ръката му спрял на 2 часа и 3 минути. Подобно нещо се е случвало и при други хора, с много силно биополе, когато при отделянето на душата часовникът им спира.

Предишната нощ, в петък срещу събота, точно преди да заспи, дъщеря му Лили вижда в просъница как я обливат ярки, блестящи, направо приказни цветове. Усеща някаква радост като при наближаващо тържество, като очакване за празник и си мисли: какво ли прекрасно нещо ще се случи? Чак по-късно, когато се поокопитва от смъртта на баща си, Лили разбира, че нейното видение е било прелюдия към празника в невидимия свят. Тя си спомня как Ванга й е казала, че за да имаш по-добра духовна връзка с някого, трябва да пазиш нещо негово, което той е ценял и обичал. Оттогава тя държи под възглавницата си един много стар, дълги години носен и обичан от баща й джобен часовник, който вече не работи. Там пази и венчалния му пръстен, а от любимата му броеница си е направила гердан, който носи при особени случаи. Така духовната им връзка продължава - от нея тя научава, че там “горе”, Петър Димков е ръководител на астрална болница и продължава да работи за нас.

Драгомира Иванова / Selo.BG

Коментари 0

За да коментирате, е нужно да влезете