Сушата през 2020 г., която засегна много сериозно Източна България, и най-вече Добруджа, показа, че българското земеделие има спешна нужда от промяна. За поливно земеделие у нас отдавна се говори, но конкретни действия в тази посока като че ли липсват. Климатичните промени са факт, а все по-честото засушаване провокира промяна в агротехниката и в избора на селекция. В противен случай колапсът от 2020 г. ще бъде често явление.

Сушата от изминалата стопанска година срина добивите от зърно в Североизточна България. От най-плодороден район Добруджа се превърна в такъв с най-ниски добиви. Плодородният чернозем остана месеци наред без вода. По-страшното е, че това не е за първа година. Дефицитът от почвена влага, започнал още преди 2-3 години, доведе до колапс.

20 % спад на средните добиви от пшеница през 2020 г. за страната отчита Министерството на земеделието. Жътвата показва средни резултати от 394 кг/дка, които са най-ниски за последните 5 години. Най-драстичен е спадът в Добричка област – с близо 70%, в която средният добив от пшеница едва доближи 180 кг/дка.

Сушата засегна и сеитбата на пшеница в Добруджа през есента на 2020 г. Земеделските стопани споделиха за трудни обработки на спечената почва, счупени машини, невъзможност за качествена предсеитбена подготовка. В крайна сметка в очакване на дъжд залагането на новата реколта от пшеница закъсня и част от производителите продължиха да сеят и през ноември. Едва през декември паднаха първите оскъдни валежи, които дадоха надежда за по-добра реколта.
Всичко това показва, че погледите и усилията на всички все повече ще се обръщат към поливното земеделие, което да тушира капризите на природата и да даде по-голяма сигурност и рентабилност.

В своята Концепция за усъвършенстване на поземлените отношения и преструктуриране на българското земеделие Кирил Боянов, председател на Областния съюз на земеделските кооперации в Силистренска област, посочва необходимостта от спешно изграждане на хидромелиоративна система у нас. Разговаряме с браншовия ръководител по щекотливата тема за нуждата от средства за поливно земеделие, за парите от ЕС за реконструкция на съществуващите хидромелиоративни съоръжения и за поземлените отношения у нас.

Г-н Боянов, във вашата Концепция говорите за въвеждането на поземления данък като сериозен източник на държавата за изграждането на напоителни системи. Това ще разбуни духовете и ще предизвика сериозна полемика. Защо го правите?
Ако преди 30 години у нас се приемаше, че най-сухият месец е август, то днес в резултат на глобалното затопляне засушаването през последните години започва от втората половина на м.май и продължава до края м.октомври. Това са месеци наред суша, на която трябва да се противостои. През 2020 г. вторият период на това засушаване засегна и предсеитбената подготовка на почвата, сеитбата на есенните култури и успешното им поникване, развитие и презимуване.

Какви са конкретните Ваши предложения и от какво още са предизвикани?
В публичното пространство започна дискусия за облагане с поземлен данък на стопанства с над 20 хил.дка земя. В Комисията по земеделие в Народното събрание също имаше предложения на народни представители. Едрите собственици на земя обаче реагираха остро на идеята за въвеждане на данък върху земята. Дори някои от тях показаха „загриженост” за дребните и средни земеделски производители и се произнесоха, че този данък ще ги удари.
Аз имам отговор и предложение така да се изготви проектът за прогресивен поземлен данък, че собствениците на земя до 300 дка да бъдат освободени от него. С това ще се постигне осигуряване на данъчни преференции за младите фермери, за дребните и средни фермери с оглед гръбнакът на българското земеделие да бъде средното фермерство и семейните ферми. И още нещо - поземленият данък да е на база количество закупена и възстановена собствена земя и по категория на земята.

Адекватни ли са държавните органи, в това число и Министерството на земеделието, по отношение мерките и грижата за поставяне началото на хидромелиоративна система?
Проблемите трябва да се решават чрез национална стратегия за напояване, а не на парче. Те трябва да се разглеждат като система от аренден договор, размер на рентата, размер на дяловият капитал и неговата роля за икономизиране на управлението в интерес на собствениците на земя. Не на последно място, като съставен елемент на тази система е предлаганият от нас поземлен данък. Всяко изваждане и тълкуване на сегмент от системата поотделно води до опростенчески съждения и изводи и нерешаването и неотчитането тяхното проявление не е в обществена полза и води до „пожари” в земеползването и тяхното гасене.

По данни на МЗХГ 2021 г. е годината , през която ще са ясни мерките за новият програмен период 2021-2027 г. и се очаква най-накрая да стартират и проекти за възстановяване на напоителните системи в страната. Тук ще си позволя като председател на Областен съюз на земеделските кооперации и член на БЗНС „Н.Петков” да припомня как бившата тоталитарна държава изгради напоителни системи за поливане на 12 млн.дка, а днес от тях останаха приблизително 1.6 млн.дка. Само в област Силистра имаше 120 хиляди декара поливни площи. Финансов източник за изграждане на поливни системи беше т.н. фонд „Мелиорации”, в който всеки българин плащаше 2% върху своя ФРЗ и отделно всяко АПК внасяше в държавния бюджет между 10 и 12 лв. на декар т.н. рентен данък. Така, че плачът на българските олигарси в земеделието, че не е време за въвеждане на поземлен данък като финансов ресурс за хидромелиоративна иригационна система не почива на никакви научно обосновани и държавнически съждения, а е личен интерес.

Казвате, че е време за сериозен дебат?
Всички държавни институции трябва да се включат в дебата. Първо би трябвало Институтът по аграрна икономика да подготви няколко варианта за облагане с прогресивен поземлен данък за физически и юридически лица, диференциран според количеството, категорията на земята като още веднъж казвам, като се изключат от облагане собственици на земя до 300 дка.

Можем ли да се справим със сушата при сегашното състояние на земеползване?
Бъдещето на иновативното земеделие е обречено без напояване. Нужно е държавно и политическо решение, а не предложение от олигарси-депутати без данък да се разграбва българската земя. Добре е в следващият парламент да бъде направен опит монополът върху земята да бъде разбит. Ако тези промени не бъдат направени от компетентни и умни хора, от хора с държавническо мислене, хаосът може да стане много голям. Трудна е задачата чрез въвеждането на поземлен данък да бъде намерен баланс между толкова много интереси и да се спре рентиерството, присъщо на пещерният капитализъм.

В момента се пише Националният стратегически план, който ще определи накъде ще върви българското земеделие през следващите години.

Надявам се, че авторите на този стратегически план при внасянето му в ЕС няма да пропуснат раздела „Поливни площи”. Сегашните намерения на Министерството на земеделието през 2021г. да стартира мярка за изграждане на кладенци е добра идeя, но тя е приложима за малки площи, а именно за трайни насаждения с капково напояване и за зеленчукови градини. Напояването с подпочвени води е временно и скъпо удоволствие. Изграждането на автономни кладенци първо е скъпоструващо съоръжение и второ - изисква собственост върху земята, в която ще се изгражда. Не на последно място са административните изисквания от Басейнова дирекция, необходимост от трансформатор, отстояние от кладенците на ВиК и т.н. Всичко това е ходене по мъките и продължава много години. Освен това колко кладенци трябват за стопански субект от 30-40 хил. дка земя?
Тук е мястото да припомня за НС „Малък Преславец“, която беше планирана да свърже Дунав и Черно море. Тръбите почти стигнаха до Добрич. След това всичко беше унищожено – нарязаха на скрап 140 км железни тръби с диаметър 1100 мм, положени от Силистра до Добрич. Това престъпление не беше наказано от органите на правосъдието. Питам сега как би се възстановило подобно мащабно съоръжение?

Посочвате, че нашите съседи вече са открили „топлата“ вода. Какво имате предвид?
Грижа на държавата е да докара вода до моята нива, така както „докарва” тока и питейната вода до моя дом. Би следвало да се поучим от нашите съседи Гърция, Турция и Румъния. В почти всички землища на Североизточна България има изградени микроязовири, а те са изградени от бившите ТКЗС върху земя на собственици на земя, като при възстановяването на земеделските земи преминават в общински и държавен фонд. През 1992 г. със заповед на тогавашният министър на МЗХГ беше разпоредено да се възстановят микроязовирите като публична общинска собственост и днес те са дадени на концесия за туристически риболов. Разумно и държавнически би било тези микроязовири да станат собственост на ДП „Напоителни системи” и този воден ресурс заедно с водният ресурс на река Дунав да са в основата на бъдещата хидромелиоративна система за Северна България.

В написаната от Вас концепция засягате още проблеми. Кои са те?
Имаме въпиюща нужда от нов Закон за земята, нов Закон за кооперативите и според мен трябва и да имаме Закон за комасиране на земята, защото всички знаем, че българската земя е най-разпокъсаната собственост в резултат на порочната поземлена реформа в нови реални граници и чрез т.н. комасирано земеползване. Ако това не се реши, може би над 1000 години тези проблеми в земеползването ще тлеят и ще пораждат „пожари” за гасене. В момента няма разбиране, а изградените НПО-та без Закон за браншовите организации не могат да постигнат единно мнение не само за комасацията и напояването. На вратата чука нуждата от обединение, като земеделска камара, чийто глас да бъде чут и в Брюксел като член на Копа-Коджека.

Г-н Боянов, в Концепцията си казвате, че изнасяме непреработена селскостопанска продукция и с това изнасяме национален доход. Как Вие виждате това да се промени и днешните фермери да произвеждат не само растениевъдна, а и животновъдна продукция?
Според мен, за да не внасяме над 70% от животинските храни за изхранването на българското население, е нужна държавна икономическа политика чрез подпомагане производството на стокова продукция в съотношение 60:40 растениевъдна и животновъдна продукция. Сегашната политика на субсидия на глава на животно не стимулира достатъчно животновъдите, защото те купуват фуражите, те нямат собствена земя за производство. А растениевъдните ферми произвеждат зърно, но днешната икономическа политика ги накара да унищожат животновъдството, като непечеливш сектор. Затова сега, когато се изготвя Стратегическият план за следващият програмен период, трябва да се заложат икономически стимули за производство на стокова продукция. Ако н есе промени политиката на ЕС чрез субсидия по СЕПП и субсидия на глава животно, ще продължи да се изнася национален доход без добавена стойност от нашата държава.

Всяка държава трябва да има своя Национална аграрна стратегия, какво да произвежда, как да изхранва своето население, а това с изхранването е свързано с дълголетието на нацията и националната сигурност. Трябва да гледаме на селяните като производители и защитници на държавата.

Имаме европейски пари, а продължава обезлюдяването на българските села. Какво се случва?
При управлението на всички правителства след демократичните промени бяха заличени 200 села и още 400 „берат душа” и са на изчезване. Добре, че все още в някои села имаме 900 броя земеделски кооперации и те подържат имунната система на живот на селяните.

Годишно имаме над 13 милиарда евро за аграрния сектор, а земеделието участва в БВП на страната с около 3-4 %. В една своя публикация доцент Въто Христов пише, че една Нидерландия не изнася грам зърно, а изнася животинска продукция с добавена стойност, а брутната продукция от оранжерийно производство на цветя е равна на нашата брутна продукция от земеделието. По данни на МЗХГ ние с тази благодатна и плодородна земя внасяме 80 % от храните. Внасяме 385 хил. тона мляко, 285 хил.тона месо, 400 хил. тона плодове и зеленчуци. Чрез европари достигнахме висока енерговъоръженост на стопанските субекти над нивото на западни фермери, а не можем да изхранваме 6 млн. население.

Галина Недкова