На 1 февруари честваме 138 години от рождението на художника Владимир Димитров - Майстора. 

Рисува едни от най-емблематичните си картини, уединен на село. Тогава е силно повлиян от творчеството на Толстой и става близък с толстоистите Н. Венетов, Хр. Досев, Д. Кацаров, Б. Георгиев, Й. Гуглев. През 1924 г. се установява в кюстендилското село Шишковци по покана на Андон Виячев, където живее до 1951 г. Селяните го наричат „рисувача“, хазяинът му го сравнява с Иван Рилски, а децата го наричат „Дядо Коледа“.

През този период тематиката на творбите му е свързана предимно с хората и природата в Кюстендилския край: „Моми“ (ок.1925 – 1935), „Моми сестри от с. Дивля, Радомирско“ (ок. 1928 – 1930), „Цветница“, „Фамилия“ (ок. 1928), „Девойка от Кюстендилско“ (ок. 1930 – 1935), „Жетварка“ (1930 – 1935), „Мома с ябълки“ (ок. 1930 – 1935), „Жетварка от с. Шишковци“ (1935), „Жетвари на обяд“ (ок. 1935 – 1938), „Копачки“ (ок. 1935 – 1938), „Селско момиче сред макове“ (1935 – 1938) и други.

През 1924 г. сключва договор с американския сенатор д-р Джон О. Крейн, който предварително откупува всичко, което художникът ще нарисува през следващите четири години.

От 1930 до 1951 г. работи като учител в кюстендилските села.

Бог живее навсякъде и в звездите, и в растенията и в животните
„Бог живее навсякъде и в звездите, и в растенията и в животните”, казвал Владимир Димитров-Майстора – художникът, твърдо вярва, че предназначението на изкуството е да просветли, да издигне, да облагороди и обогати човешката душа, да я води към съвършенството. И го доказва с творчеството си. На 1 февруари честваме 138 години от рождението на художника, който казва: “Свързвам човека с Вселената, която трепти от радост и взима участие във всичко, което той прави. Каквато и идея да третирам, третирам вечния живот. Може и само цвете да рисувам, но да отразиш единството на вечния живот, на Вселената, това е.”

Обичай всяко дърво, всяко цвете и всяко животно като себе си
Ревностен вегетарианец, той приема за неморален всеки акт на насилие. Художникът никога не вкусвал животинска плът. Веднъж деца го запитали защо не яде месо и той, обръщайки се към бащата на едно от тях, казал: „Ето, Кольо, ти сега ще запрегнеш кравите и ще отидеш да работиш с тях, ще докараш отавата. Друг път ще ходиш да ореш, да си прекараш ябълките, гроздето или пък да свършиш някаква друга работа. Те са ти първи помощници. Даже вечер, когато заедно сте грохнали от работа, ти ще ги запрегнеш в колата, ще се качиш в нея и те ще те докарат до дома. През това време ти си почиваш, а те продължават да работят. Те имат друго предназначение - дават ти мляко, от което получаваш масло, извара и сирене - помагат ти в изхранването на семейството. За всичко това, за благодарност ти ги заколиш и изядеш. Не ти ли е съвестно? Защо да наказваме невинните животни? Аз не мога така. Не е честно спрямо животните. Защо да не ползваме от тях само млякото, маслото, сиренето, яйцата? Защо да не се храним само с това, което ни дава земята - плодове и зеленчуци? Обичай всяко дърво, всяко цвете и всяко животно като себе си.“.

Майстора е пример за творец, подчинил себе си изцяло на изкуството. За него материалният свят не съществува. Пълен вегетарианец, аскет с благородна душа. Благ и сърдечен, парите, с които е разполагал от време на време, раздава на бедните. Неслучайно големият изкуствовед и писател проф. Николай Райнов понякога се шегувал приятелски с художника, без да скрива своя пиетет и удивление:
- Майсторе, ти ще умреш от морал!
- А по-добре ли е да умра от неморалност? – отговарял Майсторът.

Веднъж имал уговорка със своя ученик Стоян Венев да пътуват заедно от Кюстендил до София. Но по пътя до гарата дава всичките си пари на просяци. Под предлог, че е възникнало нещо по-важно, се “отказва” от пътуването.
Друг път Майсторът си тръгнал от Кюстендил за Шишковци с влак. На студената гара съгледал облечен в дрипи носач. Спрял се и го заприказвал. Човекът разказал тъжната си орисия. Имал кон и каруца, с тях изхранвал многолюдното си семейство, но конят умрял. Майстора се трогнал и му дал всичките пари, които имал в себе си. Дано ти стигнат да си купиш и кон, и каруца, извинявайки се казал му художника. Като се качвал във влака, се досетил нещо и пак привикал човека: Ей, майсторе, я ела. Изул си обувките и му ги дал. Човекът се възпротивил: Но как така, ти бос ли ще ходиш. Във влака е топло, а аз живея близо до гарата, отвърнал Майстора и помахал за сбогом.

Рисува бос в росата
Боянка Аракчиева, един от моделите на Майстора днес разказва, че художникът рисувал само сутрин, при изгрев слънце. „Човек ли ще рисува, ябълка, грозде ли – трябваше да е огряно от слънчеви лъчи. Той заставаше с гръб към тях и поемаше образа. Разказвал ми е, че се събува бос, че най-добре го зарежда „тази росица”. Той така говореше – умалително за всичко”.

Въздига жената на трон
Според нея, художникът като контактувал с модела, който му позирал, виждал и вътрешния му мир. С това обяснява, че на картината Боянка изглежда доста по-голяма. „Може би съм му се видяла по-зряла от другите деца и затова ме е нарисувал на малко повечко години. А аз бях точно на осем – 1943 година. От 1 до 5 октомври ме е рисувал. Нали си бях любопитно дете с чиста душа, го попитах защо не се ожени за някое от най-хубавите момичета в селото, та нали всички ги е рисувал. Значи му харесват. „Никога няма да позволя аз да си дращя, а тя да копае в градината и да ме храни”, отговори ми Майстора.

В спомените на Аракчиева, художникът е вегетарианец. Не близва месо. Рисува само на полето, а при бай Кольо държи една стаичка с кълчищен дюшек, пълен със сено и тъкана възглавница. Една масичка и едно столче, освен безброй подпряни по стените картини. Много любознателна, като дете тя го пита и защо не подписва картините си, а той й отвръща, че това е Божи дар и не върви да сложи името си под него.

„Майсторът беше толкова фина душа. Не е помислял да създава семейство. Той въздигаше жената на трон. За него това е бъдеща майка! Не си позволяваше никакъв допир. Много уважаваше жените, майките. Боготвореше ги като създателки на новия живот. Не му е минавала дори мисъл за нещо повече. Никога!”, завърши развълнувано спомените си за Майстора Боянка Аракчиева.

Винаги търси нежността
„И досега си спомням летните ваканции, които винаги прекарвах при вуйчо си в Шишковци – пише неговата племенница Емилия Паскалева. – „Всеки ден още в тъмно той тръгваше към полето с триножника, с дървените кутии с бои и няколко четки. Облечен беше в най-обикновена престилка, изпоцапана с боя…Трудно е да се каже какво най-много го привличаше в природата. Но винаги търсеше в нея нежността… Откриваше я на неочаквани места, но много често в цветята и преди всичко в маковете. Цял живот не престана да ги рисува и дори казваше, че е научил всички начини, по които цветовете се нареждат около тичинките...”.

Добpото мy cъpце и големият талант cпечелват cимпатията и yважението на вcички. Oттогава започват да го наpичат с уважение Майcтоpа. Боянка Жельовова е била на 8-9 години и си спомня как Майстора е рисувал. - Разказва, че е бил много добър човек, много щедър, отзивчив и весел. Раздавал е своите дрехи и пари на бедните, защото тогава немотията е била голяма. Затова хората са казвали, че той е бил като бог за тях. Винаги, когато Владимир Димитров се е връщал от Америка, а е пътувал често до там, ги е събирал на мегдана и е казвал, че ако има рай на земята, то това е кюстендилският край.

Нарича Кюстендил – «столицата на рая»
Владимир Димитров умира на 29 септември 1960 г. в София. Отива си скромен и смирен. В джоба му намират само 10 лева. Погребан е в столицата. Жителите на Шишковци 10 г. водят преговори да получат тленните му останки. Защото последната му воля била да почива в земята на тяхното село, а над главата му да цъфтят и раждат плод ябълки. Гробът на Майстора е в неговата “столица на рая”.

Творчеството му е признато от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство. Картини на Майстора се съхраняват в САЩ, Унгария, Италия, Германия, Чехия. Негови произведения притежават звезди от световна величина, държавни учреждения, посолства. Дори в Белия дом има две негови платна.

(Някои от случките са разказани в книгата “С Майстора в рая” на Владимир Алексов.)