село Славяново

Село Славяново  е разположено в равнинна местност със слаб наклон от запад към изток.

Пресечено е от четири рекички, три от които водят началото си от селото. Намира се на 11 км югозападно от Попово, на 200 – 300 м надморска височина. Непосредствено до него минава ж. п. линия София – Варна, на която то е и гара. През него минава шосето за град Антоново. Граничи със землищата на селата Медовина, квартал Сеячи, Баба Тонка и Посабина. Състои се от следните малки махали: Средната (Векилската) махала, Крайната махала, Болнишката махала, Брадишката махала, Владовската махала, Кадъкьовската (Черковната) махала, Камбурската махала, Михалевската (Хайдушката) махала, Мутафската махала, Ноевската махала, Папурската махала, Сръбската махала, Стойновската махала, Тихолската махала и Чуката. а пръв път селото се среща в османо-турски документи от 1524 и 1541 год. под името Кара агач, като част от нахия Чернови (Червен).

В документ от 1573 год. се среща под леко изменена форма - Кара агадж. До това село се е намирало и друго малко селце, което впоследствие изчезва. Кметството на селото От архивите на Симеон Николов Драганов роден, живял и починал в село Славяново, област Търговище, става ясно, че селището е било известно под старото име си Караач кьой, което название иде от това, че първата къща, която се построила на днешното място на селото, е била под един бряст (караач, karaağaç). Обаче при раждането на цар Борис, по желание на общински съвет, селото било преименувано през 1894 год. на името на новия владетел - Борисово, а през 1947 год. получило днешното си име - Славяново.

Преди Освобождението селото било чисто турско, имало около 220-250 къщи. Към 1857 год. идват две татарски семейства. Заселват се и черкези, но не се задържат дълго по простата причина, че нямало българско население за да го грабят. Турските жители са били повечето заможни и интелигентни, живели тих и мирен живот. Българи са идвали само като чираци, занаятчии, но никога не се заселвали за постоянно. Паметна плоча Турските жители най-много се занимавали тогава със скотовъдство, с отглеждането на кози и със земеделие.

През 1877 год. селото било с 211 къщи и 1055 жители. Имало училище и джамия, която изгоряла по време на войната през 1877 год. В по-късно време мюсюлманите издигнали малка стаичка на същото място до развалините, която им служела за молитвен дом. При настъпването на руските войски през лятото на 1877 год., населението избягало към село Шериметлер (дн. Берковски), където стояло около един месец, а после отишло към шуменските села. След падането на Плевен веднага се завърнало, но започнало и да се изселва към Турция. В околностите на селото не са станали сражения. В околността били установени бойни сили под командването на Селих паша.

След края на войната са изпращани войски за преследване на турски хайдути и разбойници, които се укривали в гористата местност край селото.

Първите български заселници дошли през 1882 год. от село Водица и Тревненския Балкан, от колибите Райнушковци - Белишка община, а през 1883 год. дошли наведнъж жителите на 70 къщи от Тревненско (Ноевци, Радневци, Стойковци), от Еленско (Беброво, Мерданя) и от днешния град Стражица и др. От село Водица първият български поселник е дядо Йордан Тодоров.

През 1898 год. в селото имало 118 български и 24 турски къщи. За първи път българско училище се открило в 1885 год. с учител Ангел Гавраилов. Занятията си водил по новата звукова метода. Училището се е помещавало в турски обор. През 1887 год. е направено малко училище с две стаи.

Църквата „Свети Иван Рилски“ е започната през 1888 год., ремонтирана и преустройвана е осветена през 1921 год., а камбанарията ѝ е построена през 1934 год. Отначало за службата идвал свещеник от село Балджи Омур /дн. Медовина/.

На горния край към ж.п. линията се издига величествената сграда на училището, в което има добре уреден театрален салон. През есента на 1928 год. е било открито и земеделско училище, което днес не съществува. Запазена е неговата двуетажна сграда, построена през 1925 год. и имаща и до днес висока архитектурна стойност - т. нар. „Климатично училище“.

В миналото селото имало две моторни мелници, две малки маслени фабрики /за производство на слънчогледово масло/. Главният поминък е земеделието и животновъдството, a жителите на селото се славели в близкото минало и като добри майстори-дюлгери. Старите селски родове-преселници са били: Болнишките, Брадите, Векилите, Владовците, Геновци, Кадъкьовските, Камбурите, Косерите, Мазници, Мерданчени, Миньовци, Михальовските, Мутафите, Нойовци, Папурите, Първовските, Радньовците, Сапункови, Даракчиите, Стойновци, Сърбите, Тихоловци, Чолаци, а старите турски родове са: Аджиосманларите, Делиаметохлар, Демирските, Идиризовите, Кушчови, Кьосовите, Рашидовите и др. 

Сградата на „Климатичното училище“, построена през 1925 год.;  Местността Баалък тепе - в тази местност са станали частични сражения през Освободителната война. В миналото в местността Баалък тепе е бил намерен стар римски кюп с големи размери. Местността Клиседжика - характерна за селището с това, че се намират зидове от стара църква, чиито развалини са личали до 30-те години на 20-ти век, дълги около 8 м и широки 4 м. Стените са били правени само от камък и хоросан. Турците не помнят от кога е тази църква, а днес мястото се казва Черквище.

Според старо предание селото се намирало най-напред в тази местност, но било изместено поради появилата се чума. Там са намирани и златни монети и т. нар. „костадинки“. Местността Юртлука - старо дворно място, където е било заселено селото след чумната епидемия, а после към края на 17-ти век се преместило при Караач /черния бряст/. Пак според старо предание в тази местност имало богат турски чифлик на някакъв бей. В тази местност са намирани австрийски и германски талери от 16-17-ти век.

Село БГ. благодари на Любомир Баронов за предоставената информация.