село Добролево

ОПИСАНИЕ НА СЕЛОТО 
Село Добролево се намира в Северозападна България, на 40 км северно от гр. Враца,южно на 30 км от гр.Козлодуй и 35 км от гр. Оряхово.То е едно от съставните села на община Борован. Край него минава път II-15 - Враца-Оряхово. Разположено е в малка долина по двата бряга на Горната и Долната бара, които се вливат в горното течение на р.Бързица.
Разположено е в малка долина по двата бряга на Долната и Горната бара, вливаща се в река Бързица, която е приток на река Скът.

ТРАНСПОРТНИ ВРЪЗКИ 
Селото се намира по средата на главен път Враца – Оряхово, на 40 км от двата града.

ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА 
На територията на селото е имало голямо тракийско селище. Открити са няколко тракийски надгробни могили. При разкопките на една от тях е намерен един двуостър меч с дължина 102 см, железни копия и други предмети, които датират от края на ІІ век преди Христа. Днешното село Добролево е разположено върху останките и некропола на средновековно българско селище. Останки от праисторическото селище от бронзовата епоха се намират по левия бряг на Долната бара, открити са находки на голямо тракийско селище през желязната епоха,което е продължило съществуването си и през късноримската епоха. Доказателство за това е откритата засводена грънчарска пещ, пълна с изпечени глинени съдове, работени в края на IV в. В района на м. Уловица има открити и няколко тракийски надгробни могили. Селото датира с това си име още от края на 15 век. Селото е тихо и спокойно, а хората са мили и гостоприемни. Изградили са паметник в чест на загиналите във войните за освобождението на България.

КУЛТУРНИ И ПРИРОДНИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ
 В Добролево има детска ясла, детска градина и училище.

В края на селото има голям язовир с площ 165 дка. Язовира граничи с гористи възвишения и хубава чешма с изворна вода. Мястото е живописно и особено удобно за развитие на селски туризъм, съчетан с практикуване на водни спортове като риболов, плуване , водни ски, гребане. 

Жителите на село Добролево особено се гордеят със своята църква "Св. Св. Кирил и Методий". Нейното строителство е започнало още по време на турското робство и е завършено през 1878 година. Всичко е направено с волните пожертвувания на тогавашните 3500 жители на селото. Църквата е една от най-големите в епархията, с балкон за хора, с дърворезба, стените са изографисвани две години с красиви църковни стенописи от специално извикан майстор зограф от Македония, а стената зад олтара е покрита с над 50 ценни икони. На тях има дарителски надписи от щедрите прадеди на сегашните добролевчани. Един хем духовен, хем ръкотворен паметник, предаван от поколение на поколение чак до днес. През 1992 година Калиник и Пимен поставят началото на разкола в Българската православна църква, като се отделят от нея, твърдейки, че изборът на патриарх Максим от 1971 година е нелегитимен. Затова митрополит Калиник е низвергнат от БПЦ, но след 6 години той се разкайва и архиерейският му сан е възстановен. Разцеплението в Светия синод оставя църквата в село Добролево без свещеник и в нея започва да отскача понякога само отец Кирил, който обслужва 5-6 села. През 2006-а година бизнесменът Александър Димитров пожелава да спонсорира църковен ремонт. Щедрият господин е арендатор на 4000 дка обработваема земя, три години не е плащал рентата на селяните в размер на 40 хиляди лева и те му нямат вяра. Въпреки това църквата е затворена за ремонт. Уникалните стенописи са изстъргани със шпакли. И с обещанието, че ще се изографисат нови. Ценните икони са изнесени и заключени в селското училище. Колко от тях са там и дали изобщо са още - никой не знае. През лятото на 2007-а тихомълком е преустановен всякакъв ремонт. Кметът Цветан Лилов не знае нищо, твърдейки, че църквата не е общинска собственост, а попът само вдига рамене. Селяните пишат жалба след жалба до Врачанската митрополия, но Калиник им отговаря с мълчание. Построената през турско време, но красива църква днес, по време на демокрацията, е обезобразена, изтърбушена и заключена. Покойниците отдавна не се полагат в нея за опело. Срещу 40 лева отец Кирил извършва ритуала при повикване вкъщи. Така е и с всички останали ритуали - от венчавка до кръщене. Който иска служба - плаща и кани свещеника у дома си. С този новаторски подход БПЦ превръща всяка селска къща в църква. Е, има и противници на новата идея "всеки дом - църква". Деветстотинте жители на село Добролево тъгуват, че вече трета година няма къде да се помолят или да запалят свещ. Че няма къде да се черкуват по Коледа, по Цветница, нито къде да отпразнуват идващия Великден. 

ЛЕГЕНДАТА
Предание за лековития кладенец Между селата Добролево, Търнава и Борован се намирало изворче, водата на което била лековита, но никой не знаел това. Някъде назад в годините в образувалата се от водата му голяма локва започнала да търси прохлада от лятната жега една биволица, която била сляпа. По цял ден лежала тя във водата и едва привечер стопаните й я прибирали, за да преспива в обора. Минал месец, минали два... Към края на лятото стопаните й забелязали, че тя започнала да реагира на светлина, на подадени срещу нея предмети, на снопче зелена трева, с която се опитвали да я примамят... Сляпата биволица била прогледнала. Сама си била намерила цяр във водата на локвата, която била лековита. От тогава селяните започнали да почитат това изворче. Почистили и иззидали кладенчето му с камък, намерили голяма плоча и го похлупили отгоре - чиста да остане водата му, защото хората все по-често и по-често започнали да я търсят за лек. "Лековития кладенец" нарекли извора и "служба" дори му отредили на Гергьовден. За сайбията му курбан започнали да дават всяка година на този ден. Бял овен или ялова крава му принасяли - като кръвен дар. Стараели се по този начин да благоразположат към себе си въображаемия за тях демон, който стопанисвал водата. И гледали да не пропуснат нито една година, без да го почетат, защото вярвали, че "разсърди ли се" - жертва човешка може да вземе, или пък да направи така, че водата на кладенеца да се изгуби, да пресъхне или да избие на друго място. Затова селяните не пропускали да отслужат полагаемата му се "служба". И се превръщала тя от година на година във все по-многолюден празник за местните жители, защото "славата" на кладенеца с неговата церовна вода се разнасяла все по-далеч и по-далеч. Пристигали при него на всеки пореден Гергьовден хора не само от околните села Алтимир, Добролево, Търнава, Борован и Бяла Слатина, но и от много по-далечни места, дори и от Влашко. С коли и каруци се превозвали едни, други - пешком преброждали междуселските пътища. Стичало се на това място такова множество, та "на земята натежавало". А болни и неволни идвали тук още на предния ден, за да преспят до кладенеца и рано сутринта на Гергьовден да посрещнат до него слънцето, после да мият очите си с лековитата му вода, да пият от нея за здраве на едри глътки с надеждата цер да си намерят. Обичайно било после да хвърлят във водата му, а след това и да окачват по храстите около него червени конци, изнизани от дрехите им. Случвало се години, разказват старите хора по тези места, когато около кладенеца толкова много накичени с червени конци храсти засиявали, та наоколо всичко се червенеело... През целия ден празника бил изживяван трепетно от всички присъстващи около кладенеца. Моми и млади невести китки и венци кичели, за да обвият с тях гърлото на кладенеца, млади мъже в припряна шетня стягали всичко необходимо за курбана на демоничния му владетел. По десет - петнадесет казана курбан-чорба готвели - за всекиго да има на общата трапеза, която си устройвали. А след нея - вити и превити хора се извивали по поляната до тъмно. Случвало се е по три музики да се надсвирват на това място. Надували музикантите инструментите си и спирка нямали, защото наоколо народът искал да се повесели, хоро за здраве да се наиграе, душата си да отпусне и сили да събере за очакващите го от следващия ден трудови делници.

Село.БГ благодари на Галя за изпратената допълнителна информация за селото!