село Вировско

Село Вировско е разположено от двете страни на малката река Вировчица. Тя извира от Веслец (Цаконски район). Нейно начало са изворите Голям и Малък Разбой и Паавец. Тече през Бешовишкото и навлизайки в землището на Вировско, пълни басейна на язовир "Ливагето". След като мине през ливадите в подножието на Велчов връх и Карашки връх и достигне местността "Карчов лъг", отдясно приема водите на "Бука" и други малки извори. По-надолу тече през обработваеми площи, минава през селото и по широка лъка бавно се вие на северозапад. Вировчица се влива в р. Скът недалеч от с. Голямо Пещене. Тя има дължина към 12 км. През летните месеци в горното си течение пресъхва. Освен нея през района на Вировско тече и Върбишката бара. Тя минава северно от селото по долина, почти успоредна с тази на Вировчица. Пролетно време, когато се топи снегът, и при силни валежи много долове се стичат в двете реки. Само потокът отдвата извора Вълкан и Чешмата не пресъхва през цялата година. Той се влива във Върбишката бара. 

Землището на селото обхваща 23 364 дка площ. От тях 13540 дка са ниви, 262 дка - лозя, 1905 дка - ливади и 2812 дка - пасища. Горите заемат 2943 дка. Останалата земя е необработваема - населено място, стопански двор, пътища, язовири, речни корита и други4. Билото, Велчов връх, Брега и Припека, Могилата и Байнов брег, Дедова могила и Чуй петел придават вълнообразен характер на землището на селото. По-обширни равнинни места са Ливагето, Парцелите, Селския лъг, Мрътвинъта, Турска поляна и Чешменското равнище чак до Чутората. Там се намират ливадите и нивите на кооперативното стопанство.

Още в най-дълбока древност, на три км северно от селото, на едно голямо пространство около изворите Вълкан, Чешмата и Чутурата е обитавал първобитният човек. Там, главно по Витлешката могила и Чешменското равнище, са намерени каменни чукове и брадви, каменни мотики и парчета от примитивно изработени глинени съдове, които се пазили в музейната сбирка на училището. По тези материали съдим, че първобитните хора са обитавали този край през каменно-медната и бронзовата епоха (IV - II хилядолетие преди н. е.). 

Начало на заселването. Кога са се появили първите заселници във Вировско не може точно да се каже, но във всеки случай това е било твърде отдавна. Легендата разказва, че някой си дядо Сивчо тръгнал със своето семейство от балканските села вероятно да търси по-добри условия за живот в полето. Когато стигнал местата, където днес е с. Вировско, той спрял при един извор на почивка. Там жена му си добила малко дете и не могли да продължат пътя. Направил колиба и останал със семейството си тук да живее. После дошли и други хора, заселили се и образували село. Кръстили селото Вировско на името на извора, който бил много голям и приличал на вир. Това било преди 350 години.

По време на робството Вировско е било малко селце, чиито жители се занимавали със земеделие и скотовъдство. По данни от първото преброяване на населението в Княжество България след Освобождението (31. XII. 1880 г.) проф. Константин Иречек съобщава за българи-мохамедани само в 4 села на Врачанско: Буковец, Джурилово, Тлачене и Комарево. Турци не са се заселвали във Вировско и околните села. Независимо от това животът на хората е бил тежък при робските условия.

На 27 октомври (н. ст. 9 ноември) 1877 година русите освободили Вировско. С голяма радост жителите на селото посрещнали освободителите и свободата. На другия ден - 28 октомври, Враца била освободена и в 15,30 часа в града влязъл с щаба си генерал Леонов.

Днешното население на с. Вировско е предимно местно. Помнят се малък брой преселници, дошли от балканските селища - Влашко село (днес с. Царевец), Долна Бешовица, Караш, Радовене, Синьо бърдо и Тодоричене, за да търсят по-добър живот. Това е станало главно през XIX век. Но Вировско е дало повече изселници към полето в селата Алтимир, Бяла Слатина, Галово, Добролево, Соколаре и други. Посочените по-долу изселвания са станали през първите десетилетия след Освобождението, но са продължили и в по-ново време. 

Вировско се слави със своята духова музика. Още в края на османското иго и особено в първите години след Освобождението в селото имало даровити гайдари - Ангел Гайдарски ,Манчо Йотов, Велчо Маньовски, Йото Тодоров - слепият, Неко Литков и други. Но един от тях бил ненадминат - Йото слепият. Той ослепял от едра шарка още като пеленаче. Тъй като бил негоден за друга работа, започнал да се учи да свири на гайда и кавал и достигнал висока класа. Застанал най-често на Неновския брег, той свирел в унес, с отправен невиждащ поглед към селския мегдан. В празник свирел под дебелата сянка на четирите вековни бряста в северния край на обширното хороигрище. По-късно изкуството на гайдарите продължили други вировчени, които през 1907 г. образували прочутата вировска музика. Първи нейни основатели били: Вачо Вълков - кларнет (водач на музиката), Коцо Вълков - флигорна, Христо Атанасов - кларнет, Вачо Атанасов - флигорна, Ячо В. Гайдарски - тромбон, и Иван Лалов Топчийски - тупанджия. След известно време към тях се присъединили н други музиканти:Нено Минчов - кларнет. Мито Ценов - басфлигорна, и Никола Янчов и Христо Минчов - флигорна. По време на Първата световна война тези музиканти били на фронта, а в селото се формирала музика от по-млади хора начело с Петър Йотов Ковашки. След войната се образували две музики с водачи Никола Янчов и Христо Минчов. През 1932 година се създава и трета група музиканти начело с Цветко Динов Илиев. След няколко години групата се разпаднала. Дълго време начело на двете музики били флигорнистите Никола Петров Йотов (Коци) и Павел Иванов Павлов (Пани). На хора и сватби в миналото, а в ново време на веселби по различни поводи, на тържества и сватби е свирела и свири вировската музика.

Весело е в селото, когато има сватба. Музиката свири ръченица, а младежи и девойки играят пред нея. Играят и възрастни хора, близки на младоженците. Ръченица се играе при довеждането и изпращането на кръсника (кума), при посрещането на "момините" (роднините на булката), при раздаването на даровете и т. н. Към 4 часа следобед също с ръченица музиката отвежда сватбарите от дома на младоженеца до центъра на селото" и там веселието продължава до късно вечерта. На сватбата идват много хора от селото - млади и стари. И днес от редица селища на Врачанско търсят вировската музика да ги весели.

Във Вировско е имало и добри певици на народни песни, като Тота Илиевска, Кана Тошева, а след войните- Пеша Тошева, братовчедките Стана Георгиева и Надежда Христова, Мита и Надежда П. Кръстеви и Марица Николова. Хубаво пеели и сестрите Гена и Иванка Ненови.


Село.БГ благодари на Деян за изпратената информация!