Селото се намира на 17 км от Царево и има 318 жители. То е единственото българско селище , където не е прекъсвана традицията на нестинарските игри в огъня, типични за празниците на Св. Константин и Св. Елена. Обявено е за етнографски резерват.
Запазени са следните паметници: Античен път северно от селото /няколко отсечки, павирани с грубо одялани каменни блокове/, останки от тракийска и късно-антична крепост в м. Градището, църквата "Св. Св. Константин и Елена", строена след Преображенското въстание, обявена за паметник на културата, свързан с нестинарството.
Панаирът във връзка с празниците, Константин и Елена, е един от най - големите и любими летни панаири, на странджанци. Първия ден носи названието на местността Влахово, разположена на около 8 км. югоизочно от село Граматиково. Наричат го още по различните имена, на тамошното аязмо, казват му и Кушия, защото на отиване към него, устройвали надбягване с биволски коли и коне. Някога, разказва легендата, всяка година срещу Константинов ден, при аязмото идвал едър елен. С рогата си той почиствал падналите през зимата листа и клони.
Една година ловци от далечен край го зърнали както събирал с рога шумата и го убили. Оттогава еленът не се явил, и голямото аязмо почнало да запустява. Друг вариант предава, че рогача излизал от гората в първия ден на панаира, за да бъде принесен в курбан. Веднъж се забавил, и щом пристигнал, още заморен, веднага го заколили. От следния празник елена престанал да идва и хората запо чнали все по рядко да отиват при аязмото. На връщане от аязмото, шествието, минава през аязмите на Константин и Елена, където поставят иконите, заняколко минути на дървения одер. В селото епитропът отвежда икононосците в празната черква, поставя всяка икона на мястото и , а мом4етата прашта да си измият ръцете на чешмата. Вечерта мегдана (плещада) прошумява от народ – възрастните да погледат, младите да се наиграят на вечерното хоро, което само по летен панаир се играе. Рано сутринта на другия ден на Св. Константин, черквата се изпълва с хора. С удрянето на камбаната празника започва. Главни действащи лица на този ден са, нестинарката (баба Злата) и епитропът (Киро Димитров), който ръководи празника. Най – близко до тях се държи жена му Кераца, дъщеря на прочутата нестинарка баба Нуна. През последните години, Кераца на няколко пъти била прихваната и играла в огъня заедно с баба Злата. Когато народа се събира, епитропът прашда да извикат гайдаря, тъпанджията и още един мъж, който ще вземе стария нестинарски тъпан от конака. Сам Киро намира трите момчета, на които е съобщил предния ден, че ще носят иконите. Докато трае панаира, момчетата се сменят няколко пъти, но винаги са избирани. Те трябва да бъдат първи деца, с двама родители и ергени. Обличат се с нови и чисти дрехи, с цветя на шапките – знак за веселба. Епитропът ги завежда в черквата, където на дясно от ултара стоят иконите на Константин и Елена. Пред иконата на Св. Константин е спусната червена кърпа с дантела, а пред иконата Св. Елена – червена престилка. Всяко момче което носи иконите, на рамото си трябва да има бяла кърпа. Пред конака баба Злата причаква иконите с кондилница и ги въвежда вътре, влизат и тъпанджиите. Прекръства се, поема от първото момче иконата, прекадява я, коленичи и внимателно и съблича вехтия кълъф. Нестинарката подава на епитропа нова червена риза- калъф „на Св. Костадин” обнизана със стари едри и ситни сребърни монети.
Без да се изправя епитропа прикадява калафа и го облича на иконата. Изведнъж по знак на епитропа, тъпаните подемат обредната нестинарска мелодия; извива глас и гайдата. Нестинарката почва да потреперва, да се превива, лицето и почервенява, а ръцете и краката изстиват. На нея сърцето и играе, както играе тъпанарката на тъпана. След няколко конвулсивни потръпвания, превиване като от разкъстваща болка, няколко вика „вах, вах” които се откъсват като стонове при нетърпимо страдание, нестинарката се удря по бедрата, плесва с ръце и полита в странна игра. Изтръпнали всички и отварят път към вратата. Няколко пъти тя прекосява стаята и се врушта вутре. Ръцете и се мятат напред назад, в страни и нагоре, нозете пъргаво следват ритама на мелодията. След десетина минути игра, бавно настъпва успокоение. Тъпаните и гайдите млъкват. Конакът се изпразва. Момчето което държи свещника и иконосците, отива под стария орех до параклиса. Около тях се стълпяват жени и мъже, целуват иконите и ги обкичват с живи цветя, с кърпички, обричани в нужда и болест. Баба Злата-нестинарката, покадява под всяка икона, а гайдите и тъпаните отново засвирват, - „светците тругват”, към параклиса Св. Костадин. С кандилница в ръка, нестинарката ги чака да отминат и се прибира в конака.
Към аязмото, начело върви момчето със свещника, след едно една зад друга иконите Св. Костадин, Св. Елена, новата икона Св. Елена, след тях епитропът с кандилница в дясната ръка, а в лявата с бакърчето където налива светената вода-аязма, за здраве и дава на хората да пият. Около аязмото вече гъмжи от хора. Пробил си път между тях, епитропът се навежда да отвори кладенчето със студената вода. С въздишка старецът загребва кутле вода, взема една след друга иконите от момчетата, полива дръжките им над кладенчето и ги нарежда на една полица. Върху дървения капак на аязмото, се поставят обредните хлябобе. Тапана и гайдата засвирват. Женен мъж развява кърпа и повежда хорото. Музикантите изкарват няколко хороводни песни и завършват с нестинарско хоро. Тъпаните забибат за ходене. Процесията потегля кум село, в същия ред както на идване, само че се минава по друга пътека (така е прието от стари времена, от един път да се ходи, от друг да се връща). Когато пристигнат в селото, по стар обичай, поспират за няколко минути, и после се отправят към конака, където ги чака нестинарката. Внезапно баба Злата-нестинарката, трепва, извиква „идат”! Скача грабва къндилницата, затреперва, кръсти се и излиза да ги посрещне пред ореха. Посрещнати от нестинарката, иконосците влизат в параклиса. Епитропът нарежда иконите на полицата, баба Злата полива на момчетата да се измият над огнището с вода. Окачват стария тъпан в конака и всички излизат навън. Площада гъмжи от хора, тъпанат и гайдата засвирват на борба. Двама излизат в празния кръг, хващат се ръка за ръка, за да изпитат силата си. Следобяд на плоштада пред черквата карат една биволска кола с дърва, и палят голям огън за нестнарската игра. Около него сядат няколко мъже, които го подклаждат.
Преди да се стъмни , камбаните бият. Епитропът отива в конака, слага кърпите на раменате на момчетата и им дава иконите. Заедно с нестинарката и с всички хора, при звуците на писналата гайда и тъпаните, обхождат черквата три пъти и се насочват към огъня. Разстила се жарта в голям кръг, от която идва нетърпима жега. Баба Злата почва да се тресе и да вахка, още при обикалянето, с пронизителен писък „вах!”, обикаля трипати огъня, след което влиза в него. Лицето и почервенява, очите ту се притварят, ту устремяват мътен невиждащ поглед напред, руцете възбудено се мятат на вси4ки страни. Играейки, тя прекосява огъня като стъпва на цяло стъпало. Рязкото вахкане и трескавата игра достигат връх в момента когато нестинарката се втурва, грабва иконата на Св. Константин от момчето, което я държи и заиграва с нея в огъня.
В огнения танц, връхна точка на нестинарските обреди, баба Злата тарси облекчение от прекомерната възбуденост, от екстаза в навечерието на празника и през деня. Подир пет шест влизания в жарта, отпаднала се приближава до иконите, кръсти се, целува ги и се отправя към конака. Тя е все още потъмняла и задъхана, но узпокоението вече настъпва. Студените и доскоро ръце и крака, сега са топли. Около огъня се развихря хоро, водено от момчетата с иконите. Поиграват нестинарско хоро и се разпръсква. В това време момчетата отнасят иконите в конака, където епитропут ги поставя по местата им. Икононосците си поливат вода, измиват ръце над огнището и излизат. Утолили любопитството си след огнените игри на Костадинов ден, гостите от села и градове се разотиват. Последния ден от панаира е Св.Елена. Рано сутринта на следваштия ден, в конака отново настава оживление: Мъже и жени бързат да запалят свещ пред иконите.
Епитропът събира наново икононосците, слага кърпите върху рамнете им и им дава иконите. Той взема котлето в едната си ръка, кърпата в която събира пари и свещи и заедно с момчетата придружавани от музикантите и хората, се отправят към аязмото Св.Елена. Там от аязмото раздава светена вода за здраве, разиграват се големи хора придружени с песни.
Към обед епитропът повиква трите момчета, дава им иконите и повежда народа към село. Пред конака на СВ.Елена, нестинарката ги посреща с кандилница, прекадява иконите и ги внасят отново вътре за следващата година.
