село Бистрица

Следващите редове са посветени на едно село, малко познато в България но предизвикващо респект в Благоевградска община, заради заслугите му за изграждането и запазването на българските нрави през годините на турско робство, а и след това. Неминуемо поради близостта си, то е оставило отпечатък и върху самия град Благоевград (Горна Джумая).
Бистрица е истинско планинско село, разположено в горите на югозападните склонове на Рила. 96 000 декара влизат в границите на селото, по-голямата част от която са гори – широколистни и иглолистни: дъб, бук, бреза, трепетлика, бял бор, смерч, ела и др. Около селото са се ширнали планински пасища и естествени ливади. 

Някогашните бистричани са градили по-красиви места, а знайно е, че природата дава много на човека.
И днес в района на Бистрица има редица забележителности, които представляват интерес не само за туристите.
Хижа “Македония” – единствената хижа в този дял на Рила с надморска височина 2166 м.
Близо до нея в полите на Голям Мечи връх тръгва малък бистър поток – това е река Бистрица, която минава през центъра на Благоевград като буйна река.
Познат в цялата страна е и резервата “Парангалица”, но от сега на татък ще го свързваме със село Бистрица. 1850 хектара горско мълчание – най-гъстия и един от най-старите резервати в Европа. Тук в прелестите на девствената гора се срещат мечки, сърни и елени, катерички. По скалите се катерят диви кози, лисици, бухали и сови, пее неповторимо глухарът. В реките се мяркат пъстърви. Ястреби и орли кръжат в небето. Какъв ли дивеч, какви ли птици не обитават резервата. 

Прелестно място са и местностите “Бендишка лъка” и “Марков камък”. Най-необикновеното, най-забележителното тук са знаците върху огромните скали – “Дъбов лист”, метър на метър голям, е издълбан на една от тях. Местните го свързват с култа към тракийската богиня Бендида.
По другите скали са пръснати кръстове и копия – сигурно оставени от ръцете на славяните, населявали тези места. 


През село Бистрица, по реките Славова и Бистрица, се минава и за Чакалица, първия курорт на горнодумайци в миналото.
На север и североизток е Царевръшкия дял на югозападна Рила. Мами не само с легендите си за Цар Петър и Иван Рилси, но и с неповторимата гледка от него – средна Рила, Рилския манастир, Пирин, Осогово. Море от планини! 

Мнението на специалистите е, че на територията на днешна Бистрица са живели траки, преди новата ера, римляни 1 – 4 век от новата ера, славяни и прабългари. Това е подкрепено с доказателства. В местността “Дългите ниви” са намерени възпоменателни монети сечени по времето на императорите: Тиберии (14 – 37 г. от новата ера), Клавдии(268 – 270 г. от н.е.), Констанс(341-346г. от н.е.) и Констанции ІІ (355-361г. от н.е.). Освен това при разкопки около бившия лагер “Септемврийче” са открити късно антична крепост, цръквище, строителни тухли, бойни каменни топки, железни брави, пирони, скоби. Всичко това се отнася към трако-римската епоха. 


А преданията разказват, че първото огнище в село Бистрица е запалено в махала Петковци(село Бистрица е съставено от 6 основни махали: Демирево, Миоло, Дъбово, Брезово, Больово и Реката, а всяка от тях от под махали). Трудно е да се установи, кога точно е било това, но все пак се смята, че е далече преди падането на България под Османско владичество. Турците заварват вече оформено селище. Въпреки, че било залутано из горите и много бедно и тук, както на всякъде в отечеството ни, пламват сражения. Споменът за тях е полумитичен. Хорската памет е съхранила признателност към героите – Предимер, Слав и Добри организирали съпротивата срещу поробителите. В тяхна чест, днес личат имената на местности край Бистрица – “Предимер”, “Славово” и “Добро поле”.
От това време носи името си и река Кървачица (Ковачица). Преданията разказват, че за отбраната на българите помни местността “Гьочовете”. Турците нападали многократно, но без успех. Накрая по съвет или – нека си го кажем направо – по предателство на някаква баба от махала Бреньово, турците подковали конете си с плочите обратно и така заблудили българската охрана. Изненадали и избили хората. Тогава именно реката потекла кървава и получила зловещото си име. За да спасят част от имуществото си, подгонените селяни ги закопали в земята. Сега това място се нарича “Имането”. 

Настъпва робството. Тежка несрета, мизерия и страх стягат душите на хората.
Чак през възраждането края на 18 и началото на 19 век проблясват нови искри. Тогава са създадени и основната част от махалите. Едни се раждат по икономически съображения – да са по близо до имотите с пасищата, други - като скривалища от кърджалии и хайти. Понякога идват и бегълци от турски чифлици. Хората се спасяват в горите. Гони ги кръвният данък. Търпи ли се да се разделиш с рожбата си, за да направят от нея жесток, кървав еничарин?! 

Сурови, примитивни условия, но какво да се прави – хората са се борили за залъка на децата си. На това са ги научили славянския произход и българските традиции. Именно тези добродетели, предавани от поколение на поколение, са съхранили българщината до днес. 


Социално – класовата структура на населението на село Бистрица трябва да се разглежда в исторически аспект.
Основната, преобладаваща част от жителите са били дребни и средни собственици. Не ги наричаме дребни или средни феодали, защото в епохата на феодализма у нас към категорията на феодалите спадат само турските спахии и бейове. Чак през Възраждането се оформят заможни групи сред раята, белег за разложението на старите обществени отношения и показател за възникването на нови, буржоазни.
Без имотни семейства практически не е имало. Лишени от имоти са били отделни личности, които са работили като ратай в нечий дом.
Петвековното османско робство се отразява отрицателно върху духовното развитие на българския народ. Липсват сведения за духовния живот на бистричани преди падането под османска власт. Все пак е ясно, че населението е било свързано с християнската религия.
При завладяването на Бистрица от турците в селото е имало църкви и параклиси. И днес много местности, носят имената на църкви, светци и светици: “Света Петка”; “Петрова църква”; “Света Богородица”; “Църквището”; “Свети Илия”; “Света Анна”. Предполага се, че на мястото на повечето е имало стари тракийски култови оброчища, на които било придадено християнско съдържание. Около тези оброчища и църкви са били и селищата.
След падането на селото под турско робство църквите са разрушени. И така няколко столетия няма църкви. Съществуващите обреди като венчаване, кръщаване, изповед, погребение и др. са извършвани от служители в метоха на Рилския манастир, и от така наречените таксидиоти – потници монаси, които пътуват за да събират помощ за манастира и да канят поклонници.
Религията придобива голямо влияние по време на робството. Тя е защитна крепост за народността. На религията и езика дължим запазването си като нация.
До 17 в. в село Крупник съществува Крупнишка българска епископия. През същия век, тя се пренася в Самоков. Горнодумайска околия е под тяхно ведомство. 

От 1878г. – 1894г. Горна Джумая и околията са подвластни на мелнишкия гръцки владика, но църковните обреди се извършват на български език.
1894г. се основава българска митрополия в гр. Неврокоп (Гоце Делчев) с владиката Иларион. Българските църкви в горноджумайско преминават под негово ръководство.
Първата църква е построена през 1861г. – “Св. Георги”. Тя е в центъра на селото, близо до мястото на разрошената от турците “Св. Илия”. През 1866г. в махала Дъбово е започната да се строи църквата “Св. Иван Предтеча”. Завършена е през 1872г. и е осветена 1875г. През 30-те години на 20 век върху старо оброчище е построена църквата “Св. Димитър” в махала Миоло. След 9-ти септември 1944г. са изградени малката църква “Св. Петка” в махала Демирево и “Св. Богородица” в махала Арабаджийска.
Люлка на българщината, освен църквите става и училището. В земите около Рила дълго време будуват спомените за Свети Иван Рилски.
Откъснато от по-големи културни средища, селото не разчита на подем с търговия, занаяти и др. Хората се въртят в собствения си кръг. Това довежда до късното възраждане. Много хора родени през 19в. са неграмотни, много пък са учили в Банско, Серес, Рила и др.
Първото училище в село Бистрица е открито през 1850 г. при църквата “Св. Георги”. До 1925г. то е начално. След това се открива и прогимназия, която с няколко прекъсвания съществува до 1969г.
За първи път в своя собствена сграда отваря врати началното училище в махала Дъбово през 1910г., в декември 1918г. е открито училището в махала Демирево, 1922г. началното училище в махала Брезово, а на 08 октомври 1926г. в махала Больово.
Обучението в началните отделения (от първо до четвърто) се води слято – всички ученици са в една класна стая. Учителят провежда едновременно с всички степени. При такива условия е близко до ума, че качеството на обучението не винаги е добро.
Първите учители бистричани са Васил Котев Монов, завършил седми клас в Банско, загинал в Балканската война. Михаил Христов Калаузки и Сотир Попдимитров завършили пето класно образование в Серес. През 1928г. започва да учителствува Вангел Давидков Арабаджиев и продължава цели 30 години.
След 9-ти септември 1944г., като местни учители в селото работя Методи Давидков, Виолета Вангелова, Невена Китанова, Олга Стойнева и Тодор Чимев и много други.
Получили основно образование в селото, продължили в средни и висши учебни заведения, много бистричани са израснали като добри специалисти в целокупния живот на страната.
Поради близостта си до Благоевград, бързо развиващ се окръжен център, с млада промишленост, от Бистрица започва масова миграция към града. Едно подир друго училищата затварят вратите си. Фрапиращи са и данните за броя на жители в селото. През 1944г. населението е било 2200души. През 1983г. са 220 а в началото на 2000г. може би и под 100 души.
Пръснатия характер на селото и относителната особеност на махалите като самостоятелни духовни общности са причина да липсват достатъчно писмени свидетелства за развитието на националноосвободителните борби, както преди Освобождението, така и след това.
Все пак е известно, че през 1870-1876г. в село Рила има революционен комитет, изграден от самия Васил Левски. Този комитет е с клон и в село Бистрица и подготвя народа за Априлското въстание.
Безкрайна е радостта на бистричани, когато през 1878г. в Горна Джумая пристигат руските освободители. И не по-малко е разочарованието, когато позорните решения на Берлинския конгрес оставят голяма част от българските земи отново под турско влияние. Селото остава в пределите на Високата порта. Границата минава северно от него.
През него като гранично до 1912г. минават български чети, провождани от куриери от селото: Иванчо Арабаджиев, Ангел Костадинов, Стойлко Крекмански и др. В писмата си Гоце Делчев споменава и за канал през село Бистрица, по който се пренася оръжие и поща за Банско и Неврокоп. Лично Яне Сандански обикаля селата Бистрица, Хърсово, Марулево, Градево и др., където основава месни революционни комитети.
През лятото на 1902г. Върховният комитет на Македонската организация взема решение за въстание в Горноджумайско. За опорен пункт са определени селата Железница, Сърбиново (Брежани) и Градево.
На 28 септември 1902г. четите на поручик Настев и Ст. Костов, се сражават в село Бистрица срещу 250 души аскер след 4 часов бой четите се оттеглят без жертви от аскера загиват 4 души.
Горноджумайското въстание, се изразява главно в сражение на четите с турската войска, които продължават до началото на ноември 1902г.
Въстанието завършва с неуспех. Чети и въстанали селяни се събират в махала Дъбово и водят сражение с турските войски. Много селяни са принудени да емигрират в България. От махала Дъбово избягва цялото население с малки изключения.
Подобна е картината през 1903г. по време на Илинденско-Преображенското въстание. Бистричани изживяват на ново много радости и много мъка. Радости и надежди за евентуално освобождение, и мъки – ново бягство от домовете, разпиляване на покъщнина, добитък и храна.
Дългоочакваното освобождение на селото става на 18 октомври 1912г. в деня на обявяване на Балканската война. Първият топ още в 5 часа сутринта изгърмява от Кочериновските височини. Същия ден българската войска пристига в селото.
При последвалите за едно десетилетие две национални катастрофи, бистричани тънят в мизерия и недоимък.
Бурната 1923г. оставя за пореден път, кървава диря по бистричките чукари, където намират смъртта си стотици участници в Септемврийското въстание от 23 септември 1923г.
В Горноджумайският отряд участват трима бистричани: Христо Стойнев Пишолски, Петър Милчев Демиревски и Димитър Димитров Китанов. След разгромяването на отряда на Пищолски, заедно с Георги Попето от село Рилци минават в нелегалност, но са предадени и на 3 октомври 1923г. обесени край село Грамада, Петър Демиревски, член на БЗНС е заловен и задържан 3 месеца, но с ходатайство е освободен. Димитър Китанов е заловен и осъден на смърт, но след пет месечен затвор е амнистиран.
За последвалите събития до 09.09.1944г. и след това няма да споменавам, за да не бъда обвинен в пристрастност.
Родоначалникът на Българското възраждане Пайси Хилендарски пише през 1762г. своята “История“, че нашият народ се състои предимно от орачи и копачи. За бистричани може да се внесе малка промяна – те са орачи и овчари.
Земеделието и скотовъдството вървят заедно. Те взаимно се допълват, защото в основата на двата поминъка лежи майката земя.
Земята минава от наследници на наследници и винаги е предмет на радост и сълзи. В нейно име се работи ден и нощ, тя е скръб за старците и надежда за младите. Тази земя им носи кураж и упование, носи им прехраната на челядта, и всяка година заплашва с данъци, суша, а оттам и с недоимък.
Земята се обработва примитивно - предимно с дървеното рао. Това основно оръдие на труда се използва от хилядолетия. Не случайно народът го нарича “Адамово рао”. Заравянето на семето става “под рао”, за да попадне семето по дълбоко в земята и да не замръзне зимата. 


Волът е основна теглителна сила. Почти всяко семейство има чифт волове за оран, за извозване с двуколка или шейна на снопи, жито, шуми, дърва, строителен материал и др. По воловете се познава добрия стопанин. Ако са охранени и силни е добър, ако ли не, безспорно, е лош.
Въпреки това повечето селскостопански работи са ръчни. Употребяват се разнообразни окопни сечива: мотика, копачи, гребла, вили, лопати и др.
От житните култури в Бистрица отглеждат ръж, ечемик, пшеница, овес, царевица, леща и др. В градините отглеждат кромид, чесън, домати, краставици, фасул, картофи и др. Овощарството не е на почит, макар че из дворовете и баирите се срещат джанки, диви круши и др.
За разлика от овощарството, животновъдството съвсем естествено е на почит. Всяко семейство в селото отглежда овце, кози, говеда, магарета, свине и кокошки. Всеки стопанин сам се грижи за пашуването на “стоката”, семействата са многобройни и все някой се захваща с тази работа.
Да се отглеждат животни е жизнена необходимост за населението. От кожите се правят цървулите, шапки, кожуси, самари и др. Млякото и месото са основна храна на хората. Част от животните се продават на панаирите в Неврокоп, Солун, и Цариград. Ако не взима пари от животните, селянинът няма да има с какво да плати данъците.
Широко разпространен в Бистрица е и дърводобива. И как не, би било странно да живееш в гората и да нея използваш. Законно или не бистричанинът всестранно използва дървесината. В течение на столетия гората до голяма степен определя икономическата съдба на селото. Населението добива дърва, закарва ги на пазара в Горна Джумая и предлагат на гражданите да им продадат дърва. Всеки се надява да вземе някой лев, за да купи сол, газ и симид за децата.
Дърводобивът дълги години е основно занимание за част от населението. Местни дъскорезници, движени с водна сила, в горите на бистришкия балкан имат Лука Стефанов, при река Славова, местност “Тъпането”, Янко Шаляфов - в Стара река и др.
От написаното до тук, става ясно, че покривът и храната са основното в житието-битието на бистричани. Подробност като облеклото например, е незначителна, незаслужаваща внимание и грижи. Все пак сме длъжни да споменем за него, тъй като всеки район има някой особености в облеклото. То не отличава с особено разнообразие и красота. 

Мъжкото облекло е предимно в черно. Най-важните съставни части са потурите, елеците и доламите (балтон). Освен това носят пуловер и кошуля(долна риза), необходими поради планинските условия в селото. Естествено поясът, черен или тъмно син, дълг 3-4 м. – е необходимост и украса. Върху него се слага силяхът – кожен пояс. В него се носят нож, чифте пищови, чакмак и кремък и прахан(съоръжение за получаване на огън), торбичка с тютюн и др. на главата всички мъже носят шапка от агнешка кожа, и полусферична или цилиндрична, с вълната навън.
Облеклото на бистричанката е по-богато от мъжкото но и то не се отличава с особено разнообразие и красота. Типична бистришка носия за девойките и невестите са белият фустан, украсен с черни ширити, бялата фута с дантела по средата и от долу и бялата шамия със специална дантела на челото, а по нея мъниста. Саята пък е дълга и отворена от пред дреха от тъкан с памучна и вълнена основа. Тя се счита за горна празнична дреха, декорирана с различни цветове. Опинците служат за обуване на мъже, жени и деца.
В този контекст и духовната култура на бистричани по съдържание и същност е определена от нивото на развитие на материалната. Тя е бедна, с много суеверия (анимистични и тотемистични) и обслужва потребностите на непосредствения материален бит. 

Религиозният характер на духовния живот на българина, респективно и на бистричанина през 19 и 20 в. се отнася по скоро до битовите празници и обреди, от колкото до цялостната идеология на личността.
Още от далечно минало най-ценно за бистричани е семейството. Отначало живеят в големи неразделени семейства, наречени фамилии. Те обхващат родителите, оженените синове и техните семейства, неженените синове и дъщери.
Към началото на 20 в. тази семейна задруга започва да се нарушава още с жененето на първия син. Само най-малкият син остава да живее при родителите, за да се грижи за тях.
Отношенията в семейството се градят на голямо уважение и подчинение към по-старите. 

Мъжката работа разпределя бащата, а женската майката. Младата невеста, която идва в къщата, трябва да събува всяка вечер свекъра, да му полее да се измие и да му се кланя преди да си легне. Това продължава от деня на сватбата, до като се ожъне и от първите снопи се направи кръстец. 

Имуществото на семейството се ползва и обработва общо, но е собственост само на стария, на бащата. Целият имот се води на негово име. Имотът се прехвърля на синовете едва след като се ожени и най-малкият. Каквото и разбирателство да има между съпрузите, до разделяне не се стига.
Много са календарните празници, които бистричани знаят от една или друга форма зачитат. Изброяването ми е невъзможно, още по невъзможно е тяхното подробно описание. Естествено, като християни почитат Коледа, Васильовден(Нова година, Сурва), Иванов ден, Велик ден, Гергьовден и др. Интересно е, че на коледа казват Божич а на деня преди Божич – Наедка (Бъдни вечер). 


Приказно фантастични могат да се нарекат представите на бистричани за обкръжаващата ги действителност. Според тях има два свята – този на земята и оня на небето, където живеят Господ, светците и Дяволът. Там са Раят и Ада.
Запазен е древният култ към слънцето сутрин хората се обръщат към изгрева кръстят се и благославят: “Аиде с Бога напред”. Почитат още небето, звездите и водата(“Където има вода, има два Бога”). 


С голямо почитание се отнасят към растенията и животните. Съществува магическа практика за осигуряване на плодородие на овощните дървета – връзва се елама от трапезата на Божич, за да ражда. Бръшлянът символизира здраве и дълголетие, а чесънът пропъжда всички зли сили, предпазва от ухапване и от болести.
От животните голямо място в поминъка на хората заемат воловете и затова са на особена почит. Наричат ги ангели хранители, не им пресичат път, става им се на крака. Орелът според народните възгледи предвожда градоносните облаци и затова хората стрелят за да изплашат и върнат орела. 

Съществуват и чудни поверия, свързани с идващите от юг пойни птички – кукувица, славей, папуняк и др. Трябва да ги чуеш за пръв път сутрин до обяд и непременно да си закусил, ако ли не “цялата година ще му се спи”, а сънливостта се смята за порок.
Сред вредните животни с които са свързани редица обичаи и магически действия, най-голямо място заемат вълците и мишките. За предпазване на хора и добитък от тях се празнуват дни в тяхна чест. – “вълчи” и “миши” празници. През тези дни не се работи нищо вълнено, и не се отварят ножици. Змията също се смята за вредно животно, защото подлъгва Ева да откъсне ябълката в Рая и Бог я прокълва. Затова трябва да бъде убивана. Забранява се обаче да се убива змията, ухапала човек, защото баенето “няма да хване”.
От демоните освен най-разпространените – вампири, магьосници и самодиви, типични за бистричани са навяците и юдите. Първите са починали некръстени деца, които се превръщат в пилета без перушина. Влизат нощем през комина и изпиват кръвта на родилката. Затова до 40дни при нея трябва да гори огън. Юдите пък са невидими жени. Сборището им са местата за боклук, под шипките и други. На тези места не бива да се уринира да се спи, да се връзва люлка на дете и пр. 


Постепенно след навлизането на науката и техниката в селския бит и повишаването на образователното равнище, обичаите загубват религиозната си функция и стават зрелищно-привлекателни, разбира се, там, където все още са запазени.
Ако неволно се вслушаш в разговора на двама бистричани току – виж си чул изрази от рода на: “На Василица се зберат дружина па кренат по каштите”; “Опинци нема, гайда тера”. Така възрастните хора пазят важни диалектни особености на своя роден говор. 

Бистришкият говор принадлежи към югозападните български говори. Той влиза в границите на Благоевградския, с всички негови особености. Най-характерно за него е, че не изговарят “х” в началото и в средата на думата (снаа, Ристо, итър). Членуването с кратък член на съществителните имена от мъжки род ед. число става с “о” вместо с “а” или “я”, както е в книжовния език(човеко, армано,коно). Важна особеност е окончанието с “ме” за първо лице множествено число сегашно време(одиме, береме, поеме). Където и да иде, бистричанинът се познава и с употребата на частицата “ке” за образуване на бъдеще време(“Ке работиме цел ден, а ма ке го свършиме”). Съществен белег на местния говор е и ударението в голям брой думи, различни от книжовния език – рода, вода, море, седи и др. 
Употребяват се и много заемки. Най-много са турцизмите. Заради дългото робство отдавна вече не се осъзнават като чужди (душманин, комшия, шамия, пача, сефте и др.) срещат се и не голям брой гръцки думи (нефелен, арно, колиба, кокал, комат и др.). Интересно е да се знае, че бистришкия говор макар, че селото е разпръснато и отдалечено се срещат думи от латински произход (фурна, пиле, цер, оцет и др.). Остатъци от някогашния тракийски език, влезли в употреба в българо-славянсия са: рид, скара, скала, мура и др. 


Въпреки трудните условия за живот и продължителното робство бистричани съхраняват в себе си фолклорното богатство на своя край. И дори неволно допринасят за запазване на българщината в национален мащаб. Те умеят да се веселят, вито хоро да извият под звуците на гайдата, хубава песен да запеят. Умеят и да се трудят от зори до мрак. А мъдростта на гордите планинци, сякаш е събрана в многото пословици и поговорки с които и днес бабите забавляват внуците си :
“От жиф човек зяан нема”;
“Какоф е умо, такоф и домо”; 


Корпоративна матрица
(Село Бистрица – обща характеристика)

Село Бистрица е планинско село, разположено в югозападните склонове на Рила. Намира се на 15-20 км. североизточно от Благоевград. 96 000 декара площ влизат в границите на селото, по-голямата част от които са гори и планински пасища и ливади.
В района на Бистрица има редица забележителности, които си струва да изброим. Единствената хижа в югозападния дял на Рила е “Македония” (2166м.). Близо до нея, в полите на Голям Мечи връх извира река Бистрица, която минава през центъра на Благоевград. Познат в цяла България е и резервата “Парангалица”. В границите му могат да се видят какви ли не красоти. Гигантски смърчове, ели и бяла мура. От животните: мечки, елени и сърни, катерици, вълци, лисици. В синевата кръжат ястреби и орли, пее неповторимо глухарът. Всичко това разпростряно на 1580 хектара – един от най-старите и гъсти резервати в Европа. През село Бистрица, по реките Бистрица и Славова се минава и за Чакалица, първия курорт на Горноджумайци в миналото.
Мнението на специалистие е, че на територията на днешна Бистрица са живели траки преди новата ера, римляни 1-4 век пр. н.е., славяни и прабългари.
А преданията разказват, че първото огнище в село Бистрица е запалено в село Петковци. Трудно е да се установи кога точно е било това, но все пак, се смята, че е далече преди падането на България под османско робство. Турците заварват вече оформено селище. И както навсякъде в отечеството ни пламват сражения спомена за тях е полумитичен. Хорската памет е съхранила признателност към героите – Предимер, Слав и Добри организирали съпротивата срещу поробителите. В тяхна чест днес личат имената на местности край Бистрица – “Предимер”, “Славово” и “Добро поле”. От това време носи името си и река Кървачица (Ковачица). Турците нападали без успех и накрая по предателство на някаква баба от махала Бреньово те подковали конете си с плочите обратно и така заблудили българите. Изненадали и избили хората. Тогава реката потекла кървава.
Настъпва робството. Тежка несрета, мизерия и страх стяга душите на хората.
Чак през Възраждането – края на 18 началото на 19 век проблясват нови искри. Тогава са създадени и основната част от махалите.
Петвековното османско робство се отразява върху духовното развитие на българския народ. Липсват сведения за духовния живот на бистричани преди падането под чужда власт. Все пак е ясно че населението е било свързано с християнската религия.
При завладяването на селото от турците е имало църкви и параклиси. И днес още много местности носят имената на църкви, светци и светици.
След падането на село под турско робство църквите са разрушени. И така няколко столетия няма църкви.
Чак през 1861г. е построена църквата “Св. Георги”. По-късно 1875г. “Св. Иван Предтеча”. През 30те години на 20 век е построена “Свети Димитър”, а след 9ти септември 1944г. малките църкви “Св. Петка” и “Света Богородица”.
Просветното дело се развива от църковното. Първото училище в селото е открито през 1850г. с труда и средствата на селяните. Сгради предназначени специално за училище за първи път са построени след Освобождението. През 1910г. е открито училището в махала Дъбово, декември 1918г. в махала Демирево, през 1924г. в Брезово.
Първите учители бистричани са Васил Котев Монов, Михаил Христов Калаузки и Сотир Попдимитров завършили образованието си в Банско и Серес.
Поради близостта си до Благоевград, бързо развиващ се окръжен център, след 1948г. започва масова миграция към града. Едно подир друго училищата затварят вратите си. Фрапиращи са данните броя на жителите в селото. През 1944г. населението е било 2200души. През 1983г. са 220 а в началото на 2000г. може би и под 100 души. Миграцията е могла да бъде и по-бавна ако не е колективизацията и голямото наводнение през 1954г. Залесяването след “потопа” обхваща ниви, пасища и дворове на хора, ограничава отглеждането на животни. Новото време променя тотално живота на гората в селото.
Пръснатия характер на селото и относителната особеност на махалите като самостоятелни духовни общности са причина да липсват достатъчно писмени свидетелства за развитието на националноосвободителните борби, както преди Освобождението, така и след това.
Все пак е известно, че през 1870-1876г. в село Рила има революционен комитет, изграден от самия Васил Левски. Този комитет е с клон и в село Бистрица и подготвя народа за Априлското въстание. 

Безкрайна е радостта на бистричани, когато през 1878г. в Горна Джумая пристигат руските освободители. И не по-малко е разочарованието, когато позорните решения на Берлинския конгрес оставят голяма част от българските земи отново под турско влияние. Селото остава в пределите на Високата порта. 

То е гранично до 1912г. отново бистричани не се примиряват с орисията си. Развива се мащабна освободителна дейност. През границата която е на километър северно от него минават български чети, оръжия, поща, предназначени за Банско и Неврокоп. Лично Яне Сандански и Гоце Делчев основават революционни комитети в Бистрица и околните села.
Въпреки усилията на бистричани по време на Горноджумайското въстание (1902г.) и Илинденско-Преображенсктото (1903г.), до 1912г. всички борби за освобождение завършват без успех.
Това става на паметната дата 18 октомври 1912г. в деня на обявяване на Балканската война. Същият ден българската войска пристига в селото.
Следващите десет години са последвани отново от разочарования – двете национални катастрофи и Септемврийското въстание от 23.09.1923г.
Както и народът като цяло, така и бистричани са предимно орачи и овчари. За тях земята е свещена. Те полагат много грижи за нейната обработка. 


В Бистрица се отглежда почти всичко, което позволява полупланинския климат – пшеница, царевица, картофи, просо, леща, боб, краставици, домати, чушки и др. Всяко семейство в селото отглежда овце, кози, говеда, магарета, свине и кокошки. Всеки стопанин сам се грижи за пашуването на “стоката”. Семействата са многобройни и все някой се захваща с тази работа.
Отглеждането на животни е дейност обичана и почитана. Народната традиция, както навсякъде из страната, така и тук, я превръща не само в полезен труд, но и в източник на препитание.
Такъв е и дърводобива в Бистрица. И как не, та те живеят в гората. Населението набавя дърва и ги закарва на пазара в Горна Джумая и всеки се надява да вземе някой лев, за да купи сол, газ и симид за децата. 


Има селища, чиито имена извикват гордост и почитание у всяко българско сърце. Селища горели в борбата, люлки на революции, просветни центрове, знамена на нашия национален напредък. Но има, разбира се, и други десетки и стотици – по-скромни, бедни и неугледни, непримамващи с нищо освен с живописните кръпки на една неописуема нищета, влачена през вековете. И с едно типично българско упорство да се живее честно и почтено, да се живее може би по-трудно но с изправена глава. Такова е селото, което Ви описах на дълго и широко. Малкото хора останали живи в селото, а и тези, които живеят в града нека си спомнят. Заслужават го.