Меню

село Бистрица

с. Бистрица, Общ. Панчарево, Обл. София - град
1337
Население 4694

Землище 52,964 km²

Надм. височина 900 m

Пощ. код 1444
Имате по-актуална информация?

Следващите редове са посветени на едно село, малко познато в България но предизвикващо респект в Благоевградска община, заради заслугите му за изграждането и запазването на българските нрави през годините на турско робство, а и след това. Неминуемо поради близостта си, то е оставило отпечатък и върху самия град Благоевград (Горна Джумая).
Бистрица е истинско планинско село, разположено в горите на югозападните склонове на Рила. 96 000 декара влизат в границите на селото, по-голямата част от която са гори – широколистни и иглолистни: дъб, бук, бреза, трепетлика, бял бор, смерч, ела и др. Около селото са се ширнали планински пасища и естествени ливади. 

Някогашните бистричани са градили по-красиви места, а знайно е, че природата дава много на човека.
И днес в района на Бистрица има редица забележителности, които представляват интерес не само за туристите.
Хижа “Македония” – единствената хижа в този дял на Рила с надморска височина 2166 м.
Близо до нея в полите на Голям Мечи връх тръгва малък бистър поток – това е река Бистрица, която минава през центъра на Благоевград като буйна река.
Познат в цялата страна е и резервата “Парангалица”, но от сега на татък ще го свързваме със село Бистрица. 1850 хектара горско мълчание – най-гъстия и един от най-старите резервати в Европа. Тук в прелестите на девствената гора се срещат мечки, сърни и елени, катерички. По скалите се катерят диви кози, лисици, бухали и сови, пее неповторимо глухарът. В реките се мяркат пъстърви. Ястреби и орли кръжат в небето. Какъв ли дивеч, какви ли птици не обитават резервата. 

Прелестно място са и местностите “Бендишка лъка” и “Марков камък”. Най-необикновеното, най-забележителното тук са знаците върху огромните скали – “Дъбов лист”, метър на метър голям, е издълбан на една от тях. Местните го свързват с култа към тракийската богиня Бендида.
По другите скали са пръснати кръстове и копия – сигурно оставени от ръцете на славяните, населявали тези места. 


През село Бистрица, по реките Славова и Бистрица, се минава и за Чакалица, първия курорт на горнодумайци в миналото.
На север и североизток е Царевръшкия дял на югозападна Рила. Мами не само с легендите си за Цар Петър и Иван Рилси, но и с неповторимата гледка от него – средна Рила, Рилския манастир, Пирин, Осогово. Море от планини! 

Мнението на специалистите е, че на територията на днешна Бистрица са живели траки, преди новата ера, римляни 1 – 4 век от новата ера, славяни и прабългари. Това е подкрепено с доказателства. В местността “Дългите ниви” са намерени възпоменателни монети сечени по времето на императорите: Тиберии (14 – 37 г. от новата ера), Клавдии(268 – 270 г. от н.е.), Констанс(341-346г. от н.е.) и Констанции ІІ (355-361г. от н.е.). Освен това при разкопки около бившия лагер “Септемврийче” са открити късно антична крепост, цръквище, строителни тухли, бойни каменни топки, железни брави, пирони, скоби. Всичко това се отнася към трако-римската епоха. 


А преданията разказват, че първото огнище в село Бистрица е запалено в махала Петковци(село Бистрица е съставено от 6 основни махали: Демирево, Миоло, Дъбово, Брезово, Больово и Реката, а всяка от тях от под махали). Трудно е да се установи, кога точно е било това, но все пак се смята, че е далече преди падането на България под Османско владичество. Турците заварват вече оформено селище. Въпреки, че било залутано из горите и много бедно и тук, както на всякъде в отечеството ни, пламват сражения. Споменът за тях е полумитичен. Хорската памет е съхранила признателност към героите – Предимер, Слав и Добри организирали съпротивата срещу поробителите. В тяхна чест, днес личат имената на местности край Бистрица – “Предимер”, “Славово” и “Добро поле”.
От това време носи името си и река Кървачица (Ковачица). Преданията разказват, че за отбраната на българите помни местността “Гьочовете”. Турците нападали многократно, но без успех. Накрая по съвет или – нека си го кажем направо – по предателство на някаква баба от махала Бреньово, турците подковали конете си с плочите обратно и така заблудили българската охрана. Изненадали и избили хората. Тогава именно реката потекла кървава и получила зловещото си име. За да спасят част от имуществото си, подгонените селяни ги закопали в земята. Сега това място се нарича “Имането”. 

Настъпва робството. Тежка несрета, мизерия и страх стягат душите на хората.
Чак през възраждането края на 18 и началото на 19 век проблясват нови искри. Тогава са създадени и основната част от махалите. Едни се раждат по икономически съображения – да са по близо до имотите с пасищата, други - като скривалища от кърджалии и хайти. Понякога идват и бегълци от турски чифлици. Хората се спасяват в горите. Гони ги кръвният данък. Търпи ли се да се разделиш с рожбата си, за да направят от нея жесток, кървав еничарин?! 

Сурови, примитивни условия, но какво да се прави – хората са се борили за залъка на децата си. На това са ги научили славянския произход и българските традиции. Именно тези добродетели, предавани от поколение на поколение, са съхранили българщината до днес. 


Социално – класовата структура на населението на село Бистрица трябва да се разглежда в исторически аспект.
Основната, преобладаваща част от жителите са били дребни и средни собственици. Не ги наричаме дребни или средни феодали, защото в епохата на феодализма у нас към категорията на феодалите спадат само турските спахии и бейове. Чак през Възраждането се оформят заможни групи сред раята, белег за разложението на старите обществени отношения и показател за възникването на нови, буржоазни.
Без имотни семейства практически не е имало. Лишени от имоти са били отделни личности, които са работили като ратай в нечий дом.
Петвековното османско робство се отразява отрицателно върху духовното развитие на българския народ. Липсват сведения за духовния живот на бистричани преди падането под османска власт. Все пак е ясно, че населението е било свързано с християнската религия.
При завладяването на Бистрица от турците в селото е имало църкви и параклиси. И днес много местности, носят имената на църкви, светци и светици: “Света Петка”; “Петрова църква”; “Света Богородица”; “Църквището”; “Свети Илия”; “Света Анна”. Предполага се, че на мястото на повечето е имало стари тракийски култови оброчища, на които било придадено християнско съдържание. Около тези оброчища и църкви са били и селищата.
След падането на селото под турско робство църквите са разрушени. И така няколко столетия няма църкви. Съществуващите обреди като венчаване, кръщаване, изповед, погребение и др. са извършвани от служители в метоха на Рилския манастир, и от така наречените таксидиоти – потници монаси, които пътуват за да събират помощ за манастира и да канят поклонници.
Религията придобива голямо влияние по време на робството. Тя е защитна крепост за народността. На религията и езика дължим запазването си като нация.
До 17 в. в село Крупник съществува Крупнишка българска епископия. През същия век, тя се пренася в Самоков. Горнодумайска околия е под тяхно ведомство. 

От 1878г. – 1894г. Горна Джумая и околията са подвластни на мелнишкия гръцки владика, но църковните обреди се извършват на български език.
1894г. се основава българска митрополия в гр. Неврокоп (Гоце Делчев) с владиката Иларион. Българските църкви в горноджумайско преминават под негово ръководство.
Първата църква е построена през 1861г. – “Св. Георги”. Тя е в центъра на селото, близо до мястото на разрошената от турците “Св. Илия”. През 1866г. в махала Дъбово е започната да се строи църквата “Св. Иван Предтеча”. Завършена е през 1872г. и е осветена 1875г. През 30-те години на 20 век върху старо оброчище е построена църквата “Св. Димитър” в махала Миоло. След 9-ти септември 1944г. са изградени малката църква “Св. Петка” в махала Демирево и “Св. Богородица” в махала Арабаджийска.
Люлка на българщината, освен църквите става и училището. В земите около Рила дълго време будуват спомените за Свети Иван Рилски.
Откъснато от по-големи културни средища, селото не разчита на подем с търговия, занаяти и др. Хората се въртят в собствения си кръг. Това довежда до късното възраждане. Много хора родени през 19в. са неграмотни, много пък са учили в Банско, Серес, Рила и др.
Първото училище в село Бистрица е открито през 1850 г. при църквата “Св. Георги”. До 1925г. то е начално. След това се открива и прогимназия, която с няколко прекъсвания съществува до 1969г.
За първи път в своя собствена сграда отваря врати началното училище в махала Дъбово през 1910г., в декември 1918г. е открито училището в махала Демирево, 1922г. началното училище в махала Брезово, а на 08 октомври 1926г. в махала Больово.
Обучението в началните отделения (от първо до четвърто) се води слято – всички ученици са в една класна стая. Учителят провежда едновременно с всички степени. При такива условия е близко до ума, че качеството на обучението не винаги е добро.
Първите учители бистричани са Васил Котев Монов, завършил седми клас в Банско, загинал в Балканската война. Михаил Христов Калаузки и Сотир Попдимитров завършили пето класно образование в Серес. През 1928г. започва да учителствува Вангел Давидков Арабаджиев и продължава цели 30 години.
След 9-ти септември 1944г., като местни учители в селото работя Методи Давидков, Виолета Вангелова, Невена Китанова, Олга Стойнева и Тодор Чимев и много други.
Получили основно образование в селото, продължили в средни и висши учебни заведения, много бистричани са израснали като добри специалисти в целокупния живот на страната.
Поради близостта си до Благоевград, бързо развиващ се окръжен център, с млада промишленост, от Бистрица започва масова миграция към града. Едно подир друго училищата затварят вратите си. Фрапиращи са и данните за броя на жители в селото. През 1944г. населението е било 2200души. През 1983г. са 220 а в началото на 2000г. може би и под 100 души.
Пръснатия характер на селото и относителната особеност на махалите като самостоятелни духовни общности са причина да липсват достатъчно писмени свидетелства за развитието на националноосвободителните борби, както преди Освобождението, така и след това.
Все пак е известно, че през 1870-1876г. в село Рила има революционен комитет, изграден от самия Васил Левски. Този комитет е с клон и в село Бистрица и подготвя народа за Априлското въстание.
Безкрайна е радостта на бистричани, когато през 1878г. в Горна Джумая пристигат руските освободители. И не по-малко е разочарованието, когато позорните решения на Берлинския конгрес оставят голяма част от българските земи отново под турско влияние. Селото остава в пределите на Високата порта. Границата минава северно от него.
През него като гранично до 1912г. минават български чети, провождани от куриери от селото: Иванчо Арабаджиев, Ангел Костадинов, Стойлко Крекмански и др. В писмата си Гоце Делчев споменава и за канал през село Бистрица, по който се пренася оръжие и поща за Банско и Неврокоп. Лично Яне Сандански обикаля селата Бистрица, Хърсово, Марулево, Градево и др., където основава месни революционни комитети.
През лятото на 1902г. Върховният комитет на Македонската организация взема решение за въстание в Горноджумайско. За опорен пункт са определени селата Железница, Сърбиново (Брежани) и Градево.
На 28 септември 1902г. четите на поручик Настев и Ст. Костов, се сражават в село Бистрица срещу 250 души аскер след 4 часов бой четите се оттеглят без жертви от аскера загиват 4 души.
Горноджумайското въстание, се изразява главно в сражение на четите с турската войска, които продължават до началото на ноември 1902г.
Въстанието завършва с неуспех. Чети и въстанали селяни се събират в махала Дъбово и водят сражение с турските войски. Много селяни са принудени да емигрират в България. От махала Дъбово избягва цялото население с малки изключения.
Подобна е картината през 1903г. по време на Илинденско-Преображенското въстание. Бистричани изживяват на ново много радости и много мъка. Радости и надежди за евентуално освобождение, и мъки – ново бягство от домовете, разпиляване на покъщнина, добитък и храна.
Дългоочакваното освобождение на селото става на 18 октомври 1912г. в деня на обявяване на Балканската война. Първият топ още в 5 часа сутринта изгърмява от Кочериновските височини. Същия ден българската войска пристига в селото.
При последвалите за едно десетилетие две национални катастрофи, бистричани тънят в мизерия и недоимък.
Бурната 1923г. оставя за пореден път, кървава диря по бистричките чукари, където намират смъртта си стотици участници в Септемврийското въстание от 23 септември 1923г.
В Горноджумайският отряд участват трима бистричани: Христо Стойнев Пишолски, Петър Милчев Демиревски и Димитър Димитров Китанов. След разгромяването на отряда на Пищолски, заедно с Георги Попето от село Рилци минават в нелегалност, но са предадени и на 3 октомври 1923г. обесени край село Грамада, Петър Демиревски, член на БЗНС е заловен и задържан 3 месеца, но с ходатайство е освободен. Димитър Китанов е заловен и осъден на смърт, но след пет месечен затвор е амнистиран.
За последвалите събития до 09.09.1944г. и след това няма да споменавам, за да не бъда обвинен в пристрастност.
Родоначалникът на Българското възраждане Пайси Хилендарски пише през 1762г. своята “История“, че нашият народ се състои предимно от орачи и копачи. За бистричани може да се внесе малка промяна – те са орачи и овчари.
Земеделието и скотовъдството вървят заедно. Те взаимно се допълват, защото в основата на двата поминъка лежи майката земя.
Земята минава от наследници на наследници и винаги е предмет на радост и сълзи. В нейно име се работи ден и нощ, тя е скръб за старците и надежда за младите. Тази земя им носи кураж и упование, носи им прехраната на челядта, и всяка година заплашва с данъци, суша, а оттам и с недоимък.
Земята се обработва примитивно - предимно с дървеното рао. Това основно оръдие на труда се използва от хилядолетия. Не случайно народът го нарича “Адамово рао”. Заравянето на семето става “под рао”, за да попадне семето по дълбоко в земята и да не замръзне зимата. 


Волът е основна теглителна сила. Почти всяко семейство има чифт волове за оран, за извозване с двуколка или шейна на снопи, жито, шуми, дърва, строителен материал и др. По воловете се познава добрия стопанин. Ако са охранени и силни е добър, ако ли не, безспорно, е лош.
Въпреки това повечето селскостопански работи са ръчни. Употребяват се разнообразни окопни сечива: мотика, копачи, гребла, вили, лопати и др.
От житните култури в Бистрица отглеждат ръж, ечемик, пшеница, овес, царевица, леща и др. В градините отглеждат кромид, чесън, домати, краставици, фасул, картофи и др. Овощарството не е на почит, макар че из дворовете и баирите се срещат джанки, диви круши и др.
За разлика от овощарството, животновъдството съвсем естествено е на почит. Всяко семейство в селото отглежда овце, кози, говеда, магарета, свине и кокошки. Всеки стопанин сам се грижи за пашуването на “стоката”, семействата са многобройни и все някой се захваща с тази работа.
Да се отглеждат животни е жизнена необходимост за населението. От кожите се правят цървулите, шапки, кожуси, самари и др. Млякото и месото са основна храна на хората. Част от животните се продават на панаирите в Неврокоп, Солун, и Цариград. Ако не взима пари от животните, селянинът няма да има с какво да плати данъците.
Широко разпространен в Бистрица е и дърводобива. И как не, би било странно да живееш в гората и да нея използваш. Законно или не бистричанинът всестранно използва дървесината. В течение на столетия гората до голяма степен определя икономическата съдба на селото. Населението добива дърва, закарва ги на пазара в Горна Джумая и предлагат на гражданите да им продадат дърва. Всеки се надява да вземе някой лев, за да купи сол, газ и симид за децата.
Дърводобивът дълги години е основно занимание за част от населението. Местни дъскорезници, движени с водна сила, в горите на бистришкия балкан имат Лука Стефанов, при река Славова, местност “Тъпането”, Янко Шаляфов - в Стара река и др.
От написаното до тук, става ясно, че покривът и храната са основното в житието-битието на бистричани. Подробност като облеклото например, е незначителна, незаслужаваща внимание и грижи. Все пак сме длъжни да споменем за него, тъй като всеки район има някой особености в облеклото. То не отличава с особено разнообразие и красота. 

Мъжкото облекло е предимно в черно. Най-важните съставни части са потурите, елеците и доламите (балтон). Освен това носят пуловер и кошуля(долна риза), необходими поради планинските условия в селото. Естествено поясът, черен или тъмно син, дълг 3-4 м. – е необходимост и украса. Върху него се слага силяхът – кожен пояс. В него се носят нож, чифте пищови, чакмак и кремък и прахан(съоръжение за получаване на огън), торбичка с тютюн и др. на главата всички мъже носят шапка от агнешка кожа, и полусферична или цилиндрична, с вълната навън.
Облеклото на бистричанката е по-богато от мъжкото но и то не се отличава с особено разнообразие и красота. Типична бистришка носия за девойките и невестите са белият фустан, украсен с черни ширити, бялата фута с дантела по средата и от долу и бялата шамия със специална дантела на челото, а по нея мъниста. Саята пък е дълга и отворена от пред дреха от тъкан с памучна и вълнена основа. Тя се счита за горна празнична дреха, декорирана с различни цветове. Опинците служат за обуване на мъже, жени и деца.
В този контекст и духовната култура на бистричани по съдържание и същност е определена от нивото на развитие на материалната. Тя е бедна, с много суеверия (анимистични и тотемистични) и обслужва потребностите на непосредствения материален бит. 

Религиозният характер на духовния живот на българина, респективно и на бистричанина през 19 и 20 в. се отнася по скоро до битовите празници и обреди, от колкото до цялостната идеология на личността.
Още от далечно минало най-ценно за бистричани е семейството. Отначало живеят в големи неразделени семейства, наречени фамилии. Те обхващат родителите, оженените синове и техните семейства, неженените синове и дъщери.
Към началото на 20 в. тази семейна задруга започва да се нарушава още с жененето на първия син. Само най-малкият син остава да живее при родителите, за да се грижи за тях.
Отношенията в семейството се градят на голямо уважение и подчинение към по-старите. 

Мъжката работа разпределя бащата, а женската майката. Младата невеста, която идва в къщата, трябва да събува всяка вечер свекъра, да му полее да се измие и да му се кланя преди да си легне. Това продължава от деня на сватбата, до като се ожъне и от първите снопи се направи кръстец. 

Имуществото на семейството се ползва и обработва общо, но е собственост само на стария, на бащата. Целият имот се води на негово име. Имотът се прехвърля на синовете едва след като се ожени и най-малкият. Каквото и разбирателство да има между съпрузите, до разделяне не се стига.
Много са календарните празници, които бистричани знаят от една или друга форма зачитат. Изброяването ми е невъзможно, още по невъзможно е тяхното подробно описание. Естествено, като християни почитат Коледа, Васильовден(Нова година, Сурва), Иванов ден, Велик ден, Гергьовден и др. Интересно е, че на коледа казват Божич а на деня преди Божич – Наедка (Бъдни вечер). 


Приказно фантастични могат да се нарекат представите на бистричани за обкръжаващата ги действителност. Според тях има два свята – този на земята и оня на небето, където живеят Господ, светците и Дяволът. Там са Раят и Ада.
Запазен е древният култ към слънцето сутрин хората се обръщат към изгрева кръстят се и благославят: “Аиде с Бога напред”. Почитат още небето, звездите и водата(“Където има вода, има два Бога”). 


С голямо почитание се отнасят към растенията и животните. Съществува магическа практика за осигуряване на плодородие на овощните дървета – връзва се елама от трапезата на Божич, за да ражда. Бръшлянът символизира здраве и дълголетие, а чесънът пропъжда всички зли сили, предпазва от ухапване и от болести.
От животните голямо място в поминъка на хората заемат воловете и затова са на особена почит. Наричат ги ангели хранители, не им пресичат път, става им се на крака. Орелът според народните възгледи предвожда градоносните облаци и затова хората стрелят за да изплашат и върнат орела. 

Съществуват и чудни поверия, свързани с идващите от юг пойни птички – кукувица, славей, папуняк и др. Трябва да ги чуеш за пръв път сутрин до обяд и непременно да си закусил, ако ли не “цялата година ще му се спи”, а сънливостта се смята за порок.
Сред вредните животни с които са свързани редица обичаи и магически действия, най-голямо място заемат вълците и мишките. За предпазване на хора и добитък от тях се празнуват дни в тяхна чест. – “вълчи” и “миши” празници. През тези дни не се работи нищо вълнено, и не се отварят ножици. Змията също се смята за вредно животно, защото подлъгва Ева да откъсне ябълката в Рая и Бог я прокълва. Затова трябва да бъде убивана. Забранява се обаче да се убива змията, ухапала човек, защото баенето “няма да хване”.
От демоните освен най-разпространените – вампири, магьосници и самодиви, типични за бистричани са навяците и юдите. Първите са починали некръстени деца, които се превръщат в пилета без перушина. Влизат нощем през комина и изпиват кръвта на родилката. Затова до 40дни при нея трябва да гори огън. Юдите пък са невидими жени. Сборището им са местата за боклук, под шипките и други. На тези места не бива да се уринира да се спи, да се връзва люлка на дете и пр. 


Постепенно след навлизането на науката и техниката в селския бит и повишаването на образователното равнище, обичаите загубват религиозната си функция и стават зрелищно-привлекателни, разбира се, там, където все още са запазени.
Ако неволно се вслушаш в разговора на двама бистричани току – виж си чул изрази от рода на: “На Василица се зберат дружина па кренат по каштите”; “Опинци нема, гайда тера”. Така възрастните хора пазят важни диалектни особености на своя роден говор. 

Бистришкият говор принадлежи към югозападните български говори. Той влиза в границите на Благоевградския, с всички негови особености. Най-характерно за него е, че не изговарят “х” в началото и в средата на думата (снаа, Ристо, итър). Членуването с кратък член на съществителните имена от мъжки род ед. число става с “о” вместо с “а” или “я”, както е в книжовния език(човеко, армано,коно). Важна особеност е окончанието с “ме” за първо лице множествено число сегашно време(одиме, береме, поеме). Където и да иде, бистричанинът се познава и с употребата на частицата “ке” за образуване на бъдеще време(“Ке работиме цел ден, а ма ке го свършиме”). Съществен белег на местния говор е и ударението в голям брой думи, различни от книжовния език – рода, вода, море, седи и др. 
Употребяват се и много заемки. Най-много са турцизмите. Заради дългото робство отдавна вече не се осъзнават като чужди (душманин, комшия, шамия, пача, сефте и др.) срещат се и не голям брой гръцки думи (нефелен, арно, колиба, кокал, комат и др.). Интересно е да се знае, че бистришкия говор макар, че селото е разпръснато и отдалечено се срещат думи от латински произход (фурна, пиле, цер, оцет и др.). Остатъци от някогашния тракийски език, влезли в употреба в българо-славянсия са: рид, скара, скала, мура и др. 


Въпреки трудните условия за живот и продължителното робство бистричани съхраняват в себе си фолклорното богатство на своя край. И дори неволно допринасят за запазване на българщината в национален мащаб. Те умеят да се веселят, вито хоро да извият под звуците на гайдата, хубава песен да запеят. Умеят и да се трудят от зори до мрак. А мъдростта на гордите планинци, сякаш е събрана в многото пословици и поговорки с които и днес бабите забавляват внуците си :
“От жиф човек зяан нема”;
“Какоф е умо, такоф и домо”; 


Корпоративна матрица
(Село Бистрица – обща характеристика)


Село Бистрица е планинско село, разположено в югозападните склонове на Рила. Намира се на 15-20 км. североизточно от Благоевград. 96 000 декара площ влизат в границите на селото, по-голямата част от които са гори и планински пасища и ливади.
В района на Бистрица има редица забележителности, които си струва да изброим. Единствената хижа в югозападния дял на Рила е “Македония” (2166м.). Близо до нея, в полите на Голям Мечи връх извира река Бистрица, която минава през центъра на Благоевград. Познат в цяла България е и резервата “Парангалица”. В границите му могат да се видят какви ли не красоти. Гигантски смърчове, ели и бяла мура. От животните: мечки, елени и сърни, катерици, вълци, лисици. В синевата кръжат ястреби и орли, пее неповторимо глухарът. Всичко това разпростряно на 1580 хектара – един от най-старите и гъсти резервати в Европа. През село Бистрица, по реките Бистрица и Славова се минава и за Чакалица, първия курорт на Горноджумайци в миналото.
Мнението на специалистие е, че на територията на днешна Бистрица са живели траки преди новата ера, римляни 1-4 век пр. н.е., славяни и прабългари.
А преданията разказват, че първото огнище в село Бистрица е запалено в село Петковци. Трудно е да се установи кога точно е било това, но все пак, се смята, че е далече преди падането на България под османско робство. Турците заварват вече оформено селище. И както навсякъде в отечеството ни пламват сражения спомена за тях е полумитичен. Хорската памет е съхранила признателност към героите – Предимер, Слав и Добри организирали съпротивата срещу поробителите. В тяхна чест днес личат имената на местности край Бистрица – “Предимер”, “Славово” и “Добро поле”. От това време носи името си и река Кървачица (Ковачица). Турците нападали без успех и накрая по предателство на някаква баба от махала Бреньово те подковали конете си с плочите обратно и така заблудили българите. Изненадали и избили хората. Тогава реката потекла кървава.
Настъпва робството. Тежка несрета, мизерия и страх стяга душите на хората.
Чак през Възраждането – края на 18 началото на 19 век проблясват нови искри. Тогава са създадени и основната част от махалите.
Петвековното османско робство се отразява върху духовното развитие на българския народ. Липсват сведения за духовния живот на бистричани преди падането под чужда власт. Все пак е ясно че населението е било свързано с християнската религия.
При завладяването на селото от турците е имало църкви и параклиси. И днес още много местности носят имената на църкви, светци и светици.
След падането на село под турско робство църквите са разрушени. И така няколко столетия няма църкви.
Чак през 1861г. е построена църквата “Св. Георги”. По-късно 1875г. “Св. Иван Предтеча”. През 30те години на 20 век е построена “Свети Димитър”, а след 9ти септември 1944г. малките църкви “Св. Петка” и “Света Богородица”.
Просветното дело се развива от църковното. Първото училище в селото е открито през 1850г. с труда и средствата на селяните. Сгради предназначени специално за училище за първи път са построени след Освобождението. През 1910г. е открито училището в махала Дъбово, декември 1918г. в махала Демирево, през 1924г. в Брезово.
Първите учители бистричани са Васил Котев Монов, Михаил Христов Калаузки и Сотир Попдимитров завършили образованието си в Банско и Серес.
Поради близостта си до Благоевград, бързо развиващ се окръжен център, след 1948г. започва масова миграция към града. Едно подир друго училищата затварят вратите си. Фрапиращи са данните броя на жителите в селото. През 1944г. населението е било 2200души. През 1983г. са 220 а в началото на 2000г. може би и под 100 души. Миграцията е могла да бъде и по-бавна ако не е колективизацията и голямото наводнение през 1954г. Залесяването след “потопа” обхваща ниви, пасища и дворове на хора, ограничава отглеждането на животни. Новото време променя тотално живота на гората в селото.
Пръснатия характер на селото и относителната особеност на махалите като самостоятелни духовни общности са причина да липсват достатъчно писмени свидетелства за развитието на националноосвободителните борби, както преди Освобождението, така и след това.
Все пак е известно, че през 1870-1876г. в село Рила има революционен комитет, изграден от самия Васил Левски. Този комитет е с клон и в село Бистрица и подготвя народа за Априлското въстание. 

Безкрайна е радостта на бистричани, когато през 1878г. в Горна Джумая пристигат руските освободители. И не по-малко е разочарованието, когато позорните решения на Берлинския конгрес оставят голяма част от българските земи отново под турско влияние. Селото остава в пределите на Високата порта. 

То е гранично до 1912г. отново бистричани не се примиряват с орисията си. Развива се мащабна освободителна дейност. През границата която е на километър северно от него минават български чети, оръжия, поща, предназначени за Банско и Неврокоп. Лично Яне Сандански и Гоце Делчев основават революционни комитети в Бистрица и околните села.
Въпреки усилията на бистричани по време на Горноджумайското въстание (1902г.) и Илинденско-Преображенсктото (1903г.), до 1912г. всички борби за освобождение завършват без успех.
Това става на паметната дата 18 октомври 1912г. в деня на обявяване на Балканската война. Същият ден българската войска пристига в селото.
Следващите десет години са последвани отново от разочарования – двете национални катастрофи и Септемврийското въстание от 23.09.1923г.
Както и народът като цяло, така и бистричани са предимно орачи и овчари. За тях земята е свещена. Те полагат много грижи за нейната обработка. 


В Бистрица се отглежда почти всичко, което позволява полупланинския климат – пшеница, царевица, картофи, просо, леща, боб, краставици, домати, чушки и др. Всяко семейство в селото отглежда овце, кози, говеда, магарета, свине и кокошки. Всеки стопанин сам се грижи за пашуването на “стоката”. Семействата са многобройни и все някой се захваща с тази работа.
Отглеждането на животни е дейност обичана и почитана. Народната традиция, както навсякъде из страната, така и тук, я превръща не само в полезен труд, но и в източник на препитание.
Такъв е и дърводобива в Бистрица. И как не, та те живеят в гората. Населението набавя дърва и ги закарва на пазара в Горна Джумая и всеки се надява да вземе някой лев, за да купи сол, газ и симид за децата. 


Има селища, чиито имена извикват гордост и почитание у всяко българско сърце. Селища горели в борбата, люлки на революции, просветни центрове, знамена на нашия национален напредък. Но има, разбира се, и други десетки и стотици – по-скромни, бедни и неугледни, непримамващи с нищо освен с живописните кръпки на една неописуема нищета, влачена през вековете. И с едно типично българско упорство да се живее честно и почтено, да се живее може би по-трудно но с изправена глава. Такова е селото, което Ви описах на дълго и широко. Малкото хора останали живи в селото, а и тези, които живеят в града нека си спомнят. Заслужават го.

vip
Еко селище Азарея
Еко селище Азарея - село Горно Трапе
Виж повече
vip
Слънчевата къща - Априлци
Слънчевата къща - Априлци (ПРЕПОРЪЧАНО ОТ Selo.BG)
Виж повече
vip
Хотел Мидалидаре
Хотел и спа Мидалидаре - с. Могилово
Виж повече
vip
Арната къща
Арната къща - село Яковци
Виж повече
vip
Велиновата къща - село Белчин
Велиновата къща - село Белчин
Виж повече
vip
Къща за гости Джобен Рай
Къщи за гости Джобен рай
Виж повече
Природен парк Русенски Лом
Природен парк Русенски Лом
Виж повече
Гложенски манастир Св.Георги Победоносец - село Гложене
Гложенски манастир - село Гложене
Виж повече
Архитектурен резерват - село Жеравна
Архитектурен резерват - село Жеравна
Виж повече
Архитектурен резерват - село Арбанаси
Архитектурен резерват - село Арбанаси
Виж повече
Архитектурен резерват - Боженци
Архитектурен резерват - Боженци
Виж повече
Марянски манастир Свето Преображение Господне - село Марян
Марянски манастир Свето Преображение Господне - село Марян
Виж повече